Следващите страници са опит за разбиране на официално обявената от лидерите на европейските институции в Брюксел криза на самия проект „Европейски Съюз“. Най-концентрирано тази криза е описана от Председателя на Европейската Комисия Жан-Клод Юнкер в доклада си за „състоянието на Съюза“, адресиран до депутатите на Европейския Парламент, на 14 септември 2016 година. Ето някои от неговите констатации: „ Нашият Европейски съюз се намира в екзистенциална криза“; „Никога преди не съм виждал толкова малко допирни точки между нашите държави членки. Толкова малко области, в които те са съгласни да работят заедно“;  „Никога преди не съм чувал толкова много ръководители да говорят само за своите домашни проблеми, а ако Европа въобще се споменава, това е само мимоходом“; „Никога преди не съм виждал представители на институциите на ЕС да определят толкова различни приоритети, понякога в пряко противоречие с националните  правителства и националните парламенти. Сякаш вече почти не съществува пресечна точка между ЕС и неговите национални столици; „Никога преди не съм виждал такава разпокъсаност и толкова малко общност в нашия Съюз“; „Изправени сме дори пред тъжната перспектива, че една държава членка напуска нашите редици“.

         Много европейски лидери, особено след референдума за Брекзит, започнаха гласно да признават, че ЕС се намира в „сложна и опасна ситуация“, в своеобразен „разпад“, в „непреодолима криза“. В интерес на истината трябва да кажем, че не малко интелектуалци и експерти от години говорят и пишат за такава криза. Но техните анализи и предупреждения нямаха чуваемост в Брюксел или бяха отминавани с пренебрежение. Днес сме свидетели, че вече се говори за „Европа на различни скорости“, за „център и периферия на Европа“, за „няколко Европи“, отново за „Запад и Изток“ в Европа. И във всички тези коментарии, както и в спомената реч на Жан-Клод Юнкер, постоянно изплува едно водещо противоречие – това между наднационална Европа и националните държави, между „европейското“ и „националното“ измерение на континента.

           Върху това противоречие бих искал да се съсредоточа и предварително да кажа, че то не е конюнктурно и временно противоречие, което може да се преодолее с някакъв нормативен акт или апел, а е дълбоко структурно и битийно противоречие, което е определящо за историята и духа на самата Европа.

          Говорейки за това противоречие ние говорим за реалността Европа. Но дали под „Европа“ ние разбираме едно и също нещо? Не се ли нуждаем от разясняване на самото понятие „Европа“? Изглежда, че и неговата употреба е „мъглява“ и не е обикновена колективна очевидност, както би ни се искало да е.

          Трябва да положим проблема в една широка историческа перспектива, да чуем гласовете на миналото, да отчленим ехото на историята дошло до нас, да се опитаме да концептуализираме проблема през история. Виждам настоящото противоречие Европейски Съюз – Национални Държави като проекция на исторически сблъсък на значими колективни идентичности, формирани през епохата на Европейската Модерност – космополитната и националната.

          При представянето на поредицата „Строителството на Европа“, нейният водещ редактор, световноизвестният историк Жак Льо Гоф, уверява читателя, че книжната поредица, която предстои да се публикува, ще се стреми да осветли формирането на Европа и нейните шансове за успех, които не са за подценяване, без да прикрива наследените трудности. Няма да се премълчават противоборствата, казва той, които континентът е трябвало да превъзмогва в стремежа си към единство, защото който иска да се впусне в начинанието Европа, трябва да познава цялото минало и да притежава поглед за бъдещето. Защото, казва Льо Гоф, трябва да можем да отговорим на фундаменталния въпрос: Кои сме ние? Откъде идваме? Накъде отиваме?.

          „Европа“ никога не е била „чисто и точно“ географско понятие. Тя няма естествените географски предели на континенти като Африка, Америка, Австралия, заобиколени отвсякъде от океани и морета, които им придават своеобразна цялостност и завършеност. „Европа“ е някакъв полуостров на огромната Азия. Трудно, ако не и невъзможно, е да се определи къде точно на Изток „свършва“ географска Европа, и къде точно „започва“ географска Азия. Географските научни спорове са безбройни, условностите преобладават над фактологичната прецизност.

          Затова „Европа“ като реалност никога не се е определяла просто „природно“, през география, а винаги „културно“, през история, политика, военни завоевания, власт, сигурност, религия, икономика, изобщо през човешко дело. Преобладаващ дискурс за интерпретация винаги е бил този на Изток–Запад, с различна тежест на значение на един от двата полюса на тази координатна фигура в историята. 

          Първоначално това е бил нейния Изток,  нейната източна граница. „Европа“ би могла да се разбере в голяма част от историята си като едно постоянно човешко усилие да се самоидентифицира чрез отблъскването си и различаването си от своя Изток (Азия), чрез полагането и осигуряването на границата си на Изток. Европа постоянно се е конструирала и изобретявала, несъобразявайки се с натурални, географски предели. Европа в Античността е била „гръцкия свят“ или „римския свят“ (и двата свята са се простирали и на азиатски и на африкански земи), и са се самоопределяли по отношение на „варварския свят“, намиращ се отвъд техните граници на Изток.  Европа в Средновековието е „света на християнството“, чиито граници я отделят и противопоставят на Изток на „света на исляма“. Земите на езическите племена на север стават Европа, когато тези племена се християнизират. Обратно, след нашествието на арабите през 7 век, владенията на Халифата на Пиренеите, съществували до 13 век, не са Европа. Но християнска Византия на Изток по същото време е Европа. Когато самата Византия и Балканите стават част от Отоманската империя, техните земи престават да бъдат Европа. „Европа“ не е била просто териториална, географска идентичност, а предимно духовна, християнска идентичност. През църковно-религиозното са се определяли експанзиите, границите и териториите на европейското. Произвежда се „християнски император“ и „християнска империя“, които се легитимират от главата на християнството – папата. Папа Лъв III коронясва през 800 година Карл Велики като „християнски император на римляните“, а през 962 година папа Йоан XII коронясва Отон I като  „християнски император на Свещената Римска Империя на германските крале“, преживявана и мислена като Европа.

Кръстоносните походи в Близкия Изток през военно-християнската си мисия за освобождаването и браненето на Божи гроб всъщност са „пренасяли“ по своеобразен начин Европа по тези земи. Не коментирам съзнателно „източния проблем“ Русия, който е отделна и обширна тема, но който също така има пряко отношение към разбирането на понятието „Европа“. Само отбелязвам, че в историята Русия понякога е допускана да бъде Европа, понякога е оттласквана като Азия или отделни части са признавани за Европа (до р. Дон или до Урал), а най-често е мислена като Евразия. Но във всичките тези случаи това наименуване не е правено само по географски критерии, а по културно-исторически и политически „европейски“ критерии.

          От древността „източните граници“ на Европа са подвижни, преносими, исторични (временни). Но именно поради променливостта си те са задавали непрекъсната потребност от дефиниране и предефиниране на понятието „Европа“. В търсене на съдържателна идентичност хората са се определяли в историята спрямо Другия от Изтока – елини и римляни спрямо (срещу) варвари, християни спрямо (срещу) мюсюлмани. В мнозинството случаи идентичността е била постигана чрез надтериториални (надгеографски) характеристики. Трябва да споменем в това число и феодализма – един също така значим социално-икономически и политически идентификационен белег на християнска Европа. Феодализмът и християнството, взаимодопълвайки се и взаимопрониквайки се, са оформили образа на Средновековна Европа, очертавайки нейните граници, пред неевропейския свят на Изток. Като конституиращ елемент към тази идентичност, разбира се, трябва да добавим и  латинския език (lingua franca), на който Европа задълго е съхранявала своето минало, произвеждала е своето настояще и е проектирала своето бъдеще.

          Веднага обаче трябва да кажем, че Европа като самоизобретяваща се реалност, е изглеждала като нещо единно само в погледа на външен наблюдател. Всъщност в цялата си история тя никога не е била нещо хомогенно и самотъждествено. Напротив, тя винаги е било нещо разнородно и вътрешно противоречиво. Това е било и е нейното практическо битие. Ако се вгледаме именно в нейното практическо съществуване ще я открием като изтъкана от конфликти и противопоставяния вътре в самата себе си. Във „Феодална Европа“, в „Християнска Европа“, хората, в по-голямата част от времето на живота си, са воювали помежду си, отколкото са се занимавали със земеделие, занаяти или търговия. Войни между владетели, династически войни, битки между васали и сюзерени, селски и градски бунтове, църковни войни, войни срещу ереси, войни между крале и папи – войната в Средновековна Европа е била начин на живот, почти всекидневие. През такава оптика на гледане на миналото се виждат не големите идентичности, а неизброимо число микроидентичности, конституирани и практикувани през корона, през род, през родно място, през владение на земя, през град или село, през замък, през университет, през монашески или рицарски орден. Феодална Европа е била една огромна нехомогенна и хаотична мрежа от противоречиви и конфликтни интереси и идентичности, преплетености, зависимости и лоялности. Една раздробена Европа – историците наброяват в Средновековието около 500 политически единици, включително херцогства, графства, епископства, княжества, градове-държави и т.н. Всички те са християнски, и населенията им са вярващи християни, но въпреки това „единство“ църквата не е могла да удържи дори тази религиозна, хомогенизираща и интегрираща, нетериториална идентичност на Европа.

         Съдбоносен за бъдещето на Европа се е оказал църковния разкол между Рим и Константинопол през 1054 година. В първото хилядолетие, въпреки различията си, гръцкото и латинското богословие, запазвали единството на християнската църква. Но във второто хилядолетие те станали не само чужди едно на друго, но и врагове по подобие на сунитите и шиите в мюсюлманския свят. В стратегическа перспектива разцеплението на православни и католици вътрешно е проблематизирало европейската идентичност, получена изпърво от всеобщото споделяне и налагане на големия новозаветен наратив. То е наклонило силно везните в противоположна посока и е произвела друга трайна ориентация за идентификация на Европа и европейците – Запад. Тази нова координата е била впоследствие още повече интензифицирана от последвали епохални събития – превземането на Константинопол от турците през 1453 година и заличаването на Византия; самообявяването на Москва при княз Иван Трети (1462-1505) за новия вселенски център на Православието (новият Константинопол или третият Рим); превземането на Гранада от испанците през 1492 година и заличаването на присъствието на маврите на Иберийския полуостров; и откриването на Новия свят от Христофор Колумб през 1492 год.        Има нещо символично в 1492 г. – в една и съща година, метафорично казано,  Европа „изгонва Изтока“ и „присъединява Запада“. В този период „източните граници“ на Европа символично са „застинали“ и са престанали да вдъхновяват, докато „западните граници“ станали подвижни и креативни.

          „Изтокът“ на Европа престанал задълго да бъде врата към света и се превърнал единствено в отбранителна линия, обратно „Западът“ на Европа открил нови хоризонти за експанзия и създал възможности за нова колективна идентичност. През западната граница се пътува по целия свят, дори на Изток се отива през Запад, през Запад се колонизира света. Понятието „Европа“ през своя Запад получило друга посока за интерпретация. „Западът“ започнал да всмуква идеята за Европа, да претендира да бъде нейния носител и изразител, докато Изтокът все повече се маргинаризирал и оставал културно-историческа периферия, не презентираща повече духа на Европа. Много автори твърдят, че събитията в 15 век са заложили края на Средновековието и са открили началните страници на епохата на Модерността на Европа, разбрана като Запад.

          Не е лишена от основание тезата, че преходът към Новото време е  преди всичко следствие от деструктивните и дезинтегриращи процеси в самото християнство на Запад. Светската Модерност е родена от руинизирането на Християнска Европа. Наистина, събитията, разронващи единната християнската идентичност, следват едно след друго във времето – катарската ерес през 13 век с център в Окситания и албигойския кръстоносен поход срещу нея; появата и дейността на Инквизицията; тежките поражения от чумата в 14 век (смъртта на около 30 млн. души в Европа и техния вопъл, „Бог ни изостави“); папският разкол в 14-15 век (многопапието в католическия свят);  влиянието на християнските реформатори Джон Уиклиф, Ян Хус, Мартин Лутер, Жан Калвин през 14-15-16 век и последствията от тяхното дело; откъсването на английската църква от римокатолическата църква през 16 век; и разбира се, събитието, окончателно трансформирало западния християнски свят – Реформацията и Тридесетгодишната война в Европа между католици и протестанти през 17 век.

          Трябва да кажем обаче, че наред със събитията и процесите, протичащи на религиозната плоскост и деконструиращи християнската идентичност на европейците, възниквали и други тенденции и явления, често паралелни на религиозните, но които имали пряко отношение към родилните процеси на европейската Модерност. Не съществува само едно начало на Модерността, колкото и привлекателно да изглежда търсенето и намирането му. Има много условия, причини и начала на тази уникална епоха в европейската история. Резултантната на всички тях би ни дал отговор на въпроса „Как е възможна Модерността?“. (Но отговорът на този въпрос  е предмет на друго голямо изследване). Сега ще се задоволим само да предложим изброяване на някои събитийни явления и процеси, които саморазвивайки се и преливайки се едно в друго в столетията са катализирали и кодирали появата и утвърждаването на новата европейска идентичност:

     –     Хуманизмът на Ренесанса;

• Откриването и завладяването на Америка;
• Протестантската Реформация;
• Контрареформацията и Йезуитския орден;
• Коперник, Галилей и научната революция;
• Рене Декарт и философията на индивидуализма;
• Просвещението и Френската революция;
• Колониализмът и раждането на капитализма;
• Секуларизацията на обществения живот;
• Възникването на националните държави;
• Гражданската публичност и политическата демокрация.

Списъкът може да бъде удължен и обогатен с още много събития на Новото време. При това, всичките те са свързани по особен, и често невидим начин, и си влияят едно на друго, съучаствайки във въобразяването и изобретяването на реалността на нова Европа.

          В 1623 година Френсиз Бейкън издава произведение със заглавие „Ние, европейците“, където можем да съзрем променящата се вече идентичност, заменила вековната „Ние, християните“. Волтер прокламира „Европейска република“, пробиваща си път като алтернатива на старата „Християнска империя“. „Европа“ става понятие само по себе си, съществително без прилагателно, със своя собствена стойност и предназначение. Честотата на употребата на думата „Европа“ в този период е несравнима, с която и да е била епоха от миналото, при това във всички възможни сфери на обществения живот, дори в самото християнство. Когато квакерът пацифист Уйлям Пен призовава в края на 17 век за възстановяване на християнското единство като условие за отпор срещу турците, той говори за Европа на Модерността, а не за Църковна Европа на Средновековието. Норман Дейвис в прочутата си книга „Европа“  казва, че след края на Тридесетгодишната война, хората, които не можели да понасят разговорите за „християнския свят“, започнали вместо това да говорят за „Европа“.   И отново виждаме употребата на понятието „Европа“, не толкова като натурална география, а като време, стил, актуалност, морал, социалност, търговия, образование, градове, култура, политика, религия.  Европа става събирателното име на всичко случващо се, ставащо и променящо се в Новото време. Печатните книги и картографията допълнително направили Европа сюжетна, представима, образна.

          Европа става синоним на Модерност. Европа става синоним на Запад. Европа става синоним на Прогрес. Европа става синоним на Разум. Европа става синоним на Цивилизация. Тези и други синонимни предикати са били синкретично  вплетени в употребата на понятието Европа. Като се позовеш на единия, той извиква всички останали. В периода между 17 и 19 век на макро ниво се легитимира и утвърждава новата обща европейска идентичност (която първоначално е абсорбирала старата християнска идентичност, но ще я заличи впоследствие) именно чрез нетериториалното идеално съдържание на понятието Европа. Но както е ставало в историята тази идентичност се е формирала отново и по отношение към Другия (спрямо или срещу него), положен отвъд границите на приложимост на понятието Европа. Виждаме това формиране през два вектора.

          От една страна, през първия вектор, европеецът придобива новата си идентичност по отношение на своето собствено минало – разделяйки се с него като го интерпретира. Миналото е неговия Друг.  Няма друго историческо общество в света, което за да утвърди своята актуална идентичност да е трябвало да се оттласне съзнателно или да „сконтира“ своето историческо минало. Може да вземем за отправна точка прословутия „Спор между древните и модерните“, започнат от Шарл Перо във Френската академия на 27 януари 1687 г. като указателен за това самоосъзнаване на Модерността на Европа като „радикално различие“ от всичко предшестващо я в историята. По-късно философът Шелинг ще теоретизира, че не може да има съзнание и разбиране за настояще, ако няма отделяне на миналото от нас самите, и че миналото става наистина минало чрез рязкото му отделяне от настоящето, само с „могъщ акт на разкъсване“. Миналото хем е наше минало, хем не ни определя като „тук и сега“. Миналото е нашето блуждаене в мрака в търсене на светлината, която ние намираме в актуалното „тук и сега“. Аз се срещам чрез миналото със себе си като с някой Друг. В интелектуален план, Просвещението е изиграло ролята на легитимиращ фактор за това чрез историзирането на антиномията „невежество-разум“, съответно на „минало-настояще“, а в практически план това е било свършено от Революциите – английската (1649), северно-американската(1776-1783), френската (1789) чрез физическото ликвидиране на носителите на миналото. Самото периодизиране на историята от модерните учени на Античност-Средновековие-Ново време не се възприемало просто като една научна методология за интерпретация на отминалото и сегашното, а като онтология (телеология) на историческия живот на европейците.

          От друга страна, по втория вектор, европейската идентичност се формирала в срещата с Другия, намиращ се отвъд западната граница, отвъд океана, спрямо Другия от Запада.  Този Друг бил назован обобщено Дивак  (Savage) (Индианец, Туземец, Негър, Примитив, Идолопоклонник, Невеж, Природа). Отношението към него варирало от надменност и презрение до сантименталност и възхищение. Но във всичките тези случаи той е бил положен като предмет, като обект, не като субект. Независимо на кой континент той бил срещнат – Америка, Африка, Океания – той е станал необходимия обектен Друг за изобретяването на новата колективна идентичност (Ние-Те). Европа като Запад се е самолегитимирала като Цивилизацията срещайки и покорявайки всевъзможните неевропейски форми на живот. Тя е постулирала себе си за абсолютния Център на човечеството (раждането на европоцентризма). Европа като носител на ценностите на цивилизацията, на християнското спасение и на предимствата на капитализма е видяла своето призвание в колонизацията на света. Мореплавателят, Свещеникът и Търговецът – фигурите-пионери на Модерността – прокарвали пътищата за голямата духовна и материална експанзия. Цивилизацията побеждавала Природата (взета като територии, народи и ресурси). За Европа през 17, 18 и 19 век нямало предели – през Запада тя превземала и Изтока – и буквално и символично. Моделът „Европа“ е бил преживяван универсално и е бил привидян като приложим навсякъде.  Космополитизмът е амбициран да описва настоящето на Европа и да проектира бъдещето на Света изобщо.  Колонизацията, осъществяваща практически европеизацията на света, се е превърнала в аргумента на съзнанието и въображението за всеобщността на Модерността. Утопията „Европа“ е била сътворена и е била пусната, както за вътрешна, така и за външна употреба.

          Новата светска идентичност била идеалната проекция и координата за постулираното колективно единство на просветеното европейско съзнание. Ще я нарека условно „Европа на философите“ във възможно най-широкия смисъл на термина „философ“, така както той е бил употребяван в разглеждания период като синоним на интелектуалност, ученост, енциклопедичност, образованост, възпитаност, космополитност. „Европа на философите“ е първия голям, постхристиянски,  проект на Модерността и Просвещението. Европеизмът като идеология е дело именно на философите на Модерността, в началото на редицата, на които стои хуманистът Еразъм Ротердамски. В своята „Жалба по мира“, публикувана на латински през 1517 г., той призовава за преодоляване на религиозните и политическите различия, които разрушават християнска Европа и компрометират нейната собствена цивилизационна мисия. Човешкият разум и Евангелието са противопоставени на войната и разединението в Европа. Няма „справедлива война“, според Еразъм (тезата на Св. Августин, споделяна в Европа по това време, е, че когато една война се води в името на и за прославата на Исус Христос, тя е справедлива). За Еразъм, Христос е Бог на мира и не може в негово име да се водят войни и да се оправдават убийства на хора. Въпреки, че този пацифистки призив не е бил достатъчно добре чут и възприет тогава в Европа (казват, че тази проповед е била преоткрита чак в 1918 г.), той е поставил началото на процеса на формиране на Европеизма като идеология на мира, общоевропейската идентичност и космополитната цивилизационна мисия на Европа. 

          Докато тя се изобретявала обаче в Европа протичали и други практически процеси, единият от които е в полето на нашето внимание – раждането на самосъзнанието на нациите и изобретяването на националните държави.  Една нация не може да бъде определена a priori, тя трябва да се е случила, тя може да бъде разпозната a posteriori. Трябва да се е появило особено съзнание за единство, за принадлежност на членовете към общност, за функционирането на тази общност като субект, определящ живота като необходима заедност, както за всеки член на общността, така и за самата общност като цяло във времето. Причините или обстоятелствата за появата на такова съзнание не са подведими под една категория. Както отбелязва Ернест Рьонан в своето прословуто есе „Какво е нацията?“(1882) – „Модерната нация е исторически резултат, постигнат чрез серия от пресрещащи се факти. Понякога единството е било постигнато от някоя династия, какъвто е случаят с Франция; друг път то е резултат от директната воля на провинциите, както е в Холандия, Швейцария и Белгия; другаде – като всеобщо народно съзнание – закъсняло, но победило капризите на феодализма, както е в Италия и Германия.“ Другаде се твърди, че войните са двигатели на образуването на нации. Например, че Стогодишната война между Англия и Франция е била действителното условие за консолидиране и катализиране, както на английската, така и на френската нация.

          Най- често това конституиращо се единство на хората на нивото на тяхното самосъзнание се е позовавало на общ етнически произход, относително един и същ говорим език, общи културни и религиозни традиции. При такова описание, нациите са могли да съществуват и без своя държава, както е било в многоетническите империи. Новото в периода на Модерността обаче е било полагането на същностна връзка между нация и територия. Появила се е не само необходимост от национална идентичност, но и необходимост от териториална идентичност. При това положение, на преден план излиза и необходимостта от политическо единство и политическа независимост. В пряка връзка с това е и необходимостта от единно институционално управление, от единно административно устройство, т.е. от действието на едни и същи закони на цялата територия. Понятието „модерна нация“ е започвало да включва в себе си по този начин не само определение за общност през етнос, език, култура и религия, но и през колективен суверенитет, конституиращ държавата като неин политически изразител.

          Ще приемем условно, само за нуждите на периодизацията, че пусковият механизъм на този много продължителен исторически процес на формирането на национални държави започва от дебатите, съгласуването и подписването на Вестфалските мирни споразумения през 1648 година, обявяващи края на Тридесетгодишната война между католици и протестанти. Когато в провинция Вестфалия (в Мюнстер и Оснабрюк) 179 представители на 194 страни и техните владетели от цяла Европа, са обсъждали условията и принципите на мира, едва ли някой от тях е предвиждал каква огромна трансформация очаква Европа, а и целия свят, следствие на тяхното договаряне. На пръв поглед договорите от Вестфалия решават конфликтите, предизвикали войната или появили се по време на войната. Католици и протестанти взаимно се признават. Франция и Швеция разширяват своите територии и са утвърдени за независими имперски сили. Регулират се отношенията и границите на многобройните германски владения, като им е осигурена практическа автономия. Швейцария и Холандия получават своята легитимност като суверенни държави, придобивайки своята независимост съответно от Австрия и Испания. Ограничава се териториалната власт на Хабсбургската династия, независимо, че самата Австрия също си присвоява имперска сила чрез експанзията си на Балканите.  Католическата Свещена Римска Империя губи своята перспектива като Европейска Империя и присъства оттук нататък все повече церемониално и символично, затихвайки постепенно властовите си пълномощия в бъдните времена. 

          Важността на Вестфалските споразумения лежи не в броя  конфликти между европейските страни и владетели, които те са се опитали да разрешат. Да, споразуменията са разрешили определени конфликти, но и са генерирали нови такива. Голямата война действително е била прекратена, но отделни локални войни продължили да „коригират“ установения европейски мир. Важността на „Вестфалия“ е по-скоро в изобретяването на нови методи и принципи на съществуването на европейските нации и държави. Това е нова глава към темата „Европа“. „Вестфалия“ е дала хоризонт и перспектива за битието на Европа за следващите няколко столетия. „Вестфалия“ е платформата за формирането и легализирането на националните държави. „Европа на нациите“ е другия голям проект на Модерността, наред и в някакъв смисъл срещу проекта „Европа на философите“.

          На първо място, това е превръщането на международното светско право като висш регулатор на европейските отношения между страните. Неговото прилагане маргинализира значението на религиозното право и постепенно му отнема силата като регулатор и властови инструмент в цяла Европа. Към това трябва да прибавим, разбира се, процесът на отделянето на църквата от държавата и превръщането на религиозната вяра в частен избор и частно дело. Допуснато е, че религиозният мир е възможен само тогава, когато църквата не упражнява и не участва в държавните дела. Второ, това е узаконяването на равенство (макар и формално) между всички суверенни държави, независимо от техния размер, от вътрешното им устройство или от преобладаващото християнско вероизповедание във всяка една от тях. Това равенство следва от върховенството на понятието „суверенитет“, което конституира държавата като субект на международното право и на международните отношения в Европа. Вестфалските договори почиват върху идеята за неделимия суверенитет на държавите, който изключва всякакви външни посредници и надстройки.  Суверенитетът предполага добре очертани териториални граници, обща култура, език и идентичност на населението. Независимо дали националната държава е монархия или република, тя се дефинира като държава чрез понятието „суверенитет“. Дори, когато държавата е абсолютна монархия, както в случая с Франция до Революцията от 1789 г. , суверенитетът е приписан на нацията-държава, а не на личността на владетеля, както е било в предмодерното Средновековие. Държавата управлява, а не владетелят, дори тогава, когато владетелят е изрекъл „държавата, това съм Аз“. Посоката, която са задали Вестфалските споразумения, е налагала с времето утвърждаването на нова легитимност на властта – чрез нацията. Голяма част от европейските държави в епохата на Модерността са се отказали от традиционните гаранти на властта – династическа легитимност, божествена легитимност, историческа легитимност и от съответните лоялности към тях от страна на населението си. Абсолютният монарх също е трябвало да се „нагажда“ към нацията като безспорен победител в състезанието за легитимиращ източник на властта. Монарсите, в мнозинството случаи, не са притежавали етническата идентичност на нациите, на които са били държавни глави, поради сродеността през вековете на много европейски аристократични фамилии. Те са били по-скоро наднационална и надтериториална мрежа от взаимопреплетени роднинства и зависимости, която обаче в модерния контекст е била принудена да се адаптира и дефинира през нация и територия. „Гражданската религия“ (по Русо) и „Отечеството“ (la patria) са станали отправната точка на новата национална държава. Затова и федерализмът, независимо дали християнски или светски, чиито носител тогава естествено би била аристокрацията, в същинската Модерност е престанал да бъде „моден“. Центърът на живота на европейците станала новата нация-държава.

          Без да приписваме на Вестфалските договорености повече отколкото те съзнателно произвеждат, трябва все пак да отчетем, че те са съдържали потенциал за развитие и интерпретация в контекста на процесите на самата Модерност. В телеологията на Вестфалската система на международните отношения се е съдържала възможността за извличане от платформата „суверенитет“ на два много важни принципа на политиката и международното право, станали видни и определящи след Революциите в Европа и Америка – принципът на самоопределение на народите и принципът на териториалната цялостност на държавите. Изграждането на национални държави и установяването на нов европейски ред, разбран като Европа на национални държави, е бил пряко свързан с тези първо философски, после политически и накрая правни принципи. Тези принципи на Модерността са изиграли голяма роля и за европеизирането на света, особено в периода на формирането на колективни национални идентичности в борбите за свобода и независимост в Латинска Америка, Азия и Африка и по време на деколонизацията след Втората световна война при създаването на суверенни национални държави на тези континенти. Помнят се „14-те точки“ на програмата на американския президент Уудроу Уилсън, станали инструктивни за международната среда след Първата световна война, в центъра на които е „правото на народите на самоопределение“ като конструктивна сила за образуването на нови териториални държави. Независимо, че още тогава се е констатирало принципно противоречие между „правото на самоопределение“ и „защита на териториалната цялостност“, между „промяна на статуквото“ и „запазване на статуквото“, тези ценности и принципи на Модерността са станали водещи при създаването и функциите на Организацията на Обединените Нации (ООН) – глобалната международна организация олицетворяваща днес най- ясно проекта на Модерността – светът като сбор на суверенни национални държави, правещ възможен световния ред. Опитът на Сталин и Хитлер да разрушат Вестфалската система на суверенните държави (било през агресивна идеологическа пропаганда, било през война) в крайна сметка се оказва пълен провал. Системата се оказа много жилава и устойчива.

          Но да се върнем отново при европейските реални процеси на ставането. Както се разбира от историята, без да изпадаме в аналитична буквалност (кое е първо и кое е второ) държавната идентичност на европейците задължително е била обвързана с националната и териториалната им идентичност. Проектът на Модерността „национални държави“ е бил дълъг процес и е траел над 300 години, всъщност той не е завършвал и продължава в Европа до ден днешен. Урс Алтермат в книгата си „Етнонационализмът в Европа“ говори за четири времеви зони на този исторически процес. Още преди Френската Революция от 1789 г. монархиите Англия, Франция, Испания и Португалия са били вече суверенни национални държави благодарение на вече формираните идентичности, необходими за това. Към тази група държави-пионери се причисляват Швеция, Дания, Холандия. Независимост от кралство Холандия през 19 век получават и Белгия и Люксембург, а Норвегия след като първо сменя датското владичество с шведско, през 1905 г. получава своя конституция и независимост. Без Швейцария, която е останала модел за модерна федерална държава в Европа, всички останали притежават сходен начин за генериране на държавност чрез прилагането и функционирането на национално-териториалния принцип

          Втората времева зона, според Алтермат,  обхваща предимно земите на бившата Свещена Римска Империя на германските крале и принцове. Това са Германия и Италия, които са били политически разкъсани, но езиково и културно са били сравнително хомогенни. След многобройни военни и дипломатически битки те придобили накрая интеграция и държавен суверенитет през 19 век.

          Третата времева зона  авторът отнася към Централна, Източна и Югоизточна Европа – земите на Хабсбургската, Руската и Османската империи. От самите тези империи в своята цялост не ставало национални държави, поради тяхната нехомогенност и непреодолими състояния на многоезиковост, многокултурност, многорелигиозност, многоетничност. Но вътре в тях съществували национални общности с езикова, религиозна и етническа идентичност. От разпадането на тези империи са се родили нови държави на базата именно на тези общности като Австрия, Полша, Унгария, Чехословакия (разделила се през 1993 на Чехия и Словакия), Румъния, Гърция, България, Сърбия, Черна гора, Албания, Босна, Херцеговина, Хърватия, Словения. Някои от тях са били отново неестествено обединени в съюзи и федерации, както в случая с изкуствената държава Югославия, но други останали да съществуват като самостоятелни и действителни национални държави. През 1916 г. се провъзгласява Ирландска Република, а през 1918 г. Исландия постига своята независимост от Дания. След Първата световна война Литва, Латвия и Естония се обявяват за независими държави, и след периода на силовото им присъединяване след Втората световна война в СССР , през 1991 г. отново възстановяват своя държавен суверенитет.

          Четвъртата времева зона е периодът след края на Студената война и тя обхваща възстановяването и образуването на национални държави при разпадането на Съветския съюз – Беларус, Украйна, Молдова, Грузия, Армения, Азербайджан.  Вероятно тук отново трябва да споменем възстановяването на държавността на бившите републики на Югославия, след нейното разграждане.

          Началото на проекта на Модерността „национални държави“ просветва някъде в 17 век, но истинската си кулминация той постига през 19 век и през първата половина на 20 век. Появяват се във връзка с това и нови професии (Beruf в тълкуването на Макс Вебер), нови професионални съсловия, които да обслужват и осъществяват постоянно националния интерес на суверенните държави – публичната администрация и дипломацията. Както казахме, суверенната държавна власт не допуска повече посредници при реализирането на своите цели и интереси. Първата дипломатическа академия за обучение на професионални дипломати е била открита във Виена на 1 януари 1754 година, и нейният пример бързо е бил последван от новосъздаващите си национални държави. Предпоставката на Вестфалската платформа е, че конфликтите и противоречията от какъвто и да е характер в Европа трябва се решават по мирен начин чрез преговори. От своя страна, организацията и управлението на държавните дела – военни, политически, финансови, юридически – налага нуждата от компетентна и посветена бюрокрация, която става също отличителна характеристика на националната държава. Така до фигурата на военния застават по необходимост фигурите на чиновника и дипломата. През последните, калкулативният и комуникативният разум опредметяват нагледно рационализма на епохата. Не можем да си представим модерния свят без подобни фигури.

          Но специално място в Новото време имат интелектуалните елити на националните държави. Те са преки съучастници в изобретяването на идеологията на националните и териториалните идентичности на човешките общности. Това са главно историци, фолклористи, филолози, писатели, поети,  философи, археолози, художници, драматурзи, композитори. Всичките те – вдъхновени будители и творители на националното чрез култура, традиция, словесна и образна изразност. Лорд Шефтсбъри говори за „въздигащия се дух на британската нация“; Жан-Жак Русо твърди, че „всеки народ има или трябва да има свой национален характер, ако той липсва трябва да му го създадем“; при Хердер всяка нация притежава свой особен дух, свой начин на мислене, действие и общуване, и този дух трябва да бъде открит или пресъздаден; една реч на Анри-Франсоа Дагесо пред парижкия парламент в 18 век възхвалява „любовта към отечеството, чрез която гражданите намират своето отечество, и отечеството – своите граждани“; емблематични са „Речите към немската нация“ на Йохан Готлиб Фихте или сборника с древна поезия „Поемите на Осиан“ на Джеймс Макферсън; „Едите“ на скандинавците; приказките на братя Грим или  версиите на легендата за крал Артур. Значението и ролята на творци като Адам Мицкевич, Ян Сибелиус, Уйлям Йейтс, Антонин Дворжак, Иржи Сметана, Бела Барток, Джузепе Верди, Рихард  Вагнер, Йожен Дьолакроа, Вук Караджич, Паисий Хилендарски – имената са безчет – за формиране на идентичността и единството на своите нации е безспорна.

          Започва съвършено нов прочит  на историята на европейските народи. Постепенно народите се превръщат в субекти на историята, а не само владетелите и църковните отци. Ставало сякаш невъзможно повече да се пише обща синкретична история на Европа, тя се разчленявала настървено и от нея са се отделяли национални наративи, пишели се отделните истории на националните държави. Не съществувала обща съдба и общо бъдеще на всички европейци, имало различни съдби и различни бъдеща на отделните нации. Интелектуалците са изграждали наративите, образите и културните норми на всяка нация. Политиците са ги узаконявали. Педагозите са ги прилагали. Задължителното и масовото образование е осигурявало стандартизирането на културно-историческата идентичност на всяка нация в Европа. Това се е отнасяло в равна степен и за езиковата идентичност.  Например в края на 18 век във Франция, изследователи твърдят, само в 15 от 83 департамента се е говорело на чист френски език. Останалите говорели на такива диалекти, че те се възприемали в повечето случаи за чужд език. Езикът на Волтер и на Расин, на Декларацията за човешките права е бил неразбираем за мнозинството французи извън Париж и свързаните с него региони. Законът за училищата от 1793 г. е разпоредил всички деца на територията на Франция да се научат да говорят и да пишат на един и същ френски език. И този процес на постигане на идентифициране на френския език с френската нация е продължил чак до 20 век. Подобни са били процесите на отъждествяването на език и нация в Испания, Великобритания, Италия, Германия – много усилия и много време е било необходимо да се приеме и узакони официалния език на една национална държава.

          Тъй като нацията се легитимирала най-вече през своята история, производството на национални наративи включвало задължително осветляването на корените и произхода на нацията. В тази сфера на мощни интелектуални инвенции и интерпретации виждаме истински разцвет на митотворчеството. Научната фактичност често се е примесвала с митологични архетипове. Създаването на хомогенна, колективна, национална идентичност не е могло да се получи без митове. Споделеният мит е най-добрата спойка на една общност. Обилно творчество в тази насока откриваме в 18 век и 19 век у германските учени , които в търсене на германския национален произход и прадух, ги изнамирали в архаична и антична Елада, в империята на Александър Велики, в Римската империя или в немското Средновековие. Но не им отстъпвали в изобретяването и сакрализирането на произхода и миналото на нациите си французи, хървати, сърби, поляци. Това е ставало, независимо дали нацията се конституирала като етническа или гражданска и дали управлението й е било републиканско или монархическо. Митът за Златния век е един от най-срещаните символни форми за реконструиране или конструиране на корените на една нация. Не му отстъпват и митовете за Героите, за Спасението, за Богоизбрания народ, за Водачеството. Традициите придобили свръхсмисъл и свръхценност, те трябвало да дадат автентичността, уникалността и самобитността на националното и по този начин да го отграничат от останалото европейско – свидетели сме по литературни източници на търсене и канонизиране на национални праотци, герои, светци, календари, завети, скрижали, празници, ритуали  – те предопределяли съдбата, настоящето и бъдещето на колективния човек. Наситени със свръхсмисъл са  били думи в колективния език като независимост, воля, единство, народ, родина. Романтизмът дори им придавал мистическа сила.

          Митологизиращите и сакрализиращите дейности протичали и по отношение на териториалната идентичност на националните държави. Легитимацията на нацията вървяла и по линия на природната география. Символът на „земята“ станал водещ в поезията, музиката, песенното творчество; Отечеството е сакрализирана територия, то е носител и пазител на спомените, символите и националните наративи; Природата се митопоетизирала; Границите са били обявени за свещени. Географията на нацията като цяло е свещена – планини, морета, реки, долини, езера, природни ресурси.  Географската карта е имала не само познавателен смисъл, но и  ценностен смисъл – тя също е участвала  във формирането на колективната идентичност на нацията-държава.

          Не минавало и без философи, въпреки че казахме, че те са били по-пряко замесени в конструирането на космополитна Европа на универсалните ценности и принципи. При немските философи, за разлика например от френските или английските,  се наблюдава по-голяма привързаност към националната парадигма. В 20 век ярък случай е Мартин Хайдегер. Той не понасял абстрактните философски идеи за всеобщи истини и ценности, за европейското човечество на своя учител Едмунд Хусерл. Неговото централно философско понятие Dasein – понятие за човешко съществуване – е „битие тук и сега“ и предполагало при неговото тълкуване и разбиране да се вземе неговата конкретна историческа, социална, езикова, дори политическа ситуация. Вероятно не е случаен фактът, че за известно време Хайдегер е бил страстен член на националсоциалистическата партия. Известна е и неговата философема, че „езикът е дом на Битието“. Немският език, разбира се.

          Държавно-политическата идентичност на нацията, обвързана със законите и институциите, имала за своя основа културно-езиковата идентичност, формирана и развивана от националната интелигенция на всяка страна. През историческия и географския дискурс се е изобретявал житейския хронотоп на националния колективен човек. Границите на националното историческо време, на националното природно пространство, усвоени и транслирани през националния език, задавали смисъла на човешкото действие и поведение, на човешките взаимоотношения, на труда, на реда и сигурността, на управлението и политиката. Всичко това определяло формата и съдържанието на изричаната национална идентичност „Ние“. В пиковото време на национализмите (19-20 в.) „Ние европейците“ загубило популярност и значимост, то било изместено от „Ние италианците“, „Ние ирландците“ или „Ние германците“. Прокламираните от Виктор Юго „Европейски съединени щати“ или създаденото през 1834 г. от Джузепе Мацини федералистко движение „Млада Европа“ нямали никакъв обществен резонанс. Вдъхновяващи и овладяващи масите в този период са били националистическите идеологии и движения, носещи силата на ценностите на свободата, самоопределението,  освобождението, независимостта, суверенитета, демокрацията, икономическия прогрес.

          В крайна сметка, както „европеизмът“, така и „национализмът“ като идеологии на Модерността са сътворени от интелектуалци и употребявани от политици. Ако първата е формулирана като надисторична, наднационална и надтериториална идентичност, една космополитна идеална Европа, то втората е точно обратната – исторична, културна, географска идентичност, една локална, материална, всекидневна Европа. Проблемът е бил в това дали „идеалната идентичност“ – „Ние европейците“ – би могла да се материализира и да се институционализира по подобие на „националната идентичност“ и дори нещо повече – да я превъзмогне в обозримо бъдеще? В контекста на процесите на 19 век този въпрос е бил без отговор и без надежда. Да напомним, че по това време  единствените наднационални европейски институции са били само Червения кръст (основан 1859 г. в Женева) и Пощенския съюз (основан 1874 г. в Берн).

           Не трябва да пропускаме и друг факт, че именно в 19 век са се появили и първите глобалистки идеологии, които от една страна, са родени и са поникнали в Европа като Запад, като Модерност, но от друга страна, практически са отишли отвъд актуалното основно противоречие на Модерността между  Европеизма и Национализма. Става дума за либерализма и марксизма. Но докато либерализмът първоначално е бил „успокоен“ и усвоен от националните държави, запазвайки за следващия 20 век наднационалния си глобален потенциал на основата на идеята за свободната търговия, пазара и частната собственост, то марксизмът още от самото си възникване е заявил своята анти-националистическа (а в 20 век и своята анти-европеистка) насоченост. За него същинската идентичност на човека не се придобива през нация, държава, култура, език, етнос, нито дори през общите ценности и идеали на европейското, а през класа – категория универсална, глобална и в същото време социална и икономическа. Цялата история на човечеството има класова структура, историята прогресира на базата на постоянния класов конфликт, при капитализма това са непримиримите класи на пролетариата и буржоазията. Изходът от класовата борба при капитализма е преодоляването чрез революция на самия капитализъм и постигането на бъдещо безкласово световно общество (Gemeinschaft) – комунистическото, което като всяка произведена утопия на Просвещението е мислено като надисторично, надтериториално, недържавно. Всички други некласови идентичности за Карл Маркс са били фалшиви и отчуждени, и като такива те са прикриващи действителната същност на човешкото съществуване. В „Манифеста“ Маркс прокламира, че „Националността на работника не е нито френска, нито английска, нито германска, тя е труд.... Неговото правителство не е нито френско, нито английско, нито германско, то се казва капитал“. В 19 век е започнало идеологическото сражение на класата срещу нацията, което в 20 век се е превърнало и в грандиозен драматичен военен сблъсък. Ранната полемика между интернационалиста Карл Маркс и националиста Фридрих Лист за ролята на националната държава е задала теоретическото начало на тази практическа битка.

          Както вече казахме, всяка идентичност се определя и спрямо (срещу) Другия. В контекста на изграждането на националните държави Другият вече е положен не толкова като друговерец (мюсюлманин) или като нецивилизован езичник (дивак), той е просто съседа (другата нация), оттатък държавните граници (другата територия). Другият са „Те“ в самата Европа – „Те, германците“, „Те, французите“ или „Те, гърците“. Това „Те“ може да бъде партньор, съюзник или приятел, но може да бъде и противник или враг. Фигурата на „чужденеца“ е с променен статус и образ. „Чужденецът“ не е вече странника от отвъдморските територии, той не е и персонаж от разказите на пътешественици, мисионери, търговци или военни колонизатори.  „Чужденецът“ е съседа от другата европейска нация и държава, една твърде материална и сетивна фигура, която е станала предмет на включване или изключване от твоята нация държава. „Европа на нациите“ или още по-прецизно, „Европа на националните държави“ става международната среда на среща на национални идентичности, на национални интереси, на национални сътрудничества, на национални съперничества. Тези взаимодействия или противоборства между националните държави имат най-различни мотиви и най-различни обяснения – икономически, политически, териториални, идеологически, хегемонистически или просто за оцеляване и самосъхранение. Но всичките те са предопределени от координатата „Ние-Те“ в Европа. Войната и мирът са станали производни на характера и функционирането на тези взаимоотношения „Ние-Те“.

          Твърденията, че Първата Световна Война е войната на национализмите, а  Втората Световна Война е войната на интернационализмите, не са лишени от смисъл и основание. По-важното е, че и след двете войни виждаме отново израстване и разпространение на европеизма като мирна алтернатива на всяка война изобщо. След Първата Война това е проекта „ПанЕвропа“, след Втората Война това е проекта „Европейски Съюз“.

         Роденият от австриец и японка, в чешкото градче Ронсперг, граф Куденхов-Калерги първи формулира в статията си „Предложение за ПанЕвропа“ (Vossische Zeitung, Berlin,1922) възродената просветителска визия за една политически, икономически и военно обединена Европа. През 1923 г. издава и  книгата си „ПанЕвропа“, станала програма за учредяването на голямо политическо движение. През 1926 г. във Виена се провежда първият Паневропейски Конгрес, който събира близо 2000 участници от 24 страни и граф Куденхов-Калерги оглавява новосъздадения Паневропейски Съюз, поставил си за цел създаването на федерация на европейските държави. Френският външен министър Аристид Бриан прави опит да защити идеята за федерализма на Европа през 1929 г. пред Обществото на Народите в Женева, но инициативата на Паневропейския Съюз претърпява провал. В контекста на масово споделените и практически осъществяващи се в този период големи идеологически наративи на комунизма и фашизма европеизмът продължавал да изглежда просто като една красива, хуманитарна интелектуална утопия, принадлежаща по-скоро на жанра на  европейската традиция на утопическия наратив на Томас Мор, Томазо Кампанела, Френсис Бейкън, Сирано дьо Бержерак, Дени Верас, Шарл Фурие, Робърт Оуен и мн.др., отколкото на жанра на политико-икономическите проекти, годни за реализиране.

          За нуждите на разбирането на практическия неуспех на европейската идентичност в този период не бива да пропускаме и голямото влияние, което оказва в обществените среди направлението на европейския интелектуален нихилизъм и песимизъм. Началото му се олицетворява в края на 19 век от Фридрих Ницше с деконструиращата му критика на класическите европейски ценности и „болестите на цивилизацията“, преминава през прогнозите в 20 век на Освалд Шпенглер („Залезът на Запада, 1918) и Арнолд Тойнби за упадъка и обречеността на западната цивилизация през тълкуването на принципите и образите на цивилизацията у Зигмунд Фройд като сублимация на травми и неврози („Цивилизацията и разочарованията от нея“), през критиката на Карл Шмидт на модерните правни системи, до присъдата на Хосе Ортега-и-Гасет за тоталната деморализация на Европа като следствие от превръщането на масите в субект на историята („Бунтът на масите“). Преживяването на деградацията и смъртта на Европа като култура и цивилизация срещаме в безброй много автори – Томас Елиът („Пустата земя“, 1922), Хенри Джеймс („Европейците“, 1924), Томас Ман („Вълшебната планина“, 1924), Робърт Брифо („Европа в преддверието на ада“, 1937), да споменем само неколцина. Интересното в случая с всички тези учени и интелектуалци, че те всъщност са били носителите на европейската идентичност, тя е била тяхната лична идентичност, но която те преживявали и осмисляли чрез творчеството като разочарование, конфликт, криза и крах на смисъла на живота. Въпросите, които обаче те са поставили били основополагащи –  “Възможно ли е някога ценностите и принципите на Хуманизма и Просвещението да се превърнат в институционална и всекидневна действителност на европейците?“,, „Възможна ли е обединена Европа чрез мир, съгласие, сътрудничество, общ интерес и обща цел, а не чрез завоевание и национализиране на Европа, каквато е била идеята на Наполеон (за френска Европа) или на Хитлер (за германска Европа)?“, „Възможна ли е федерална държава Европа вместо Европа на нации-държави?“, „Възможен ли е изобщо този проект на Модерността да бъде обществено споделен и практически осъществен?“ или всичко това ще остане завинаги в историята като Утопия?

          Много съм склонен да приема възгледа на Жан Бодрияр, че оригиналната европейска утопия на Модерността се е реализирала не в Европа, а в Америка. Европеизмът като проект на Просвещението с неговите разум, прогрес, свобода, морал и цивилизация се е превърнал в креативна платформа за създаването и развитието на Съединените Американски Щати. Европа като Запад се е материализирала и териториализирала още по-на Запад – в Америка. Тя е станала „патосът на Новия Свят“. Да чуем самия Бодрияр: „Америка е оригиналната версия на модерността, а ние сме нейната дублирана и субтитрирана версия. Америка е прогонила демоните от темата за корените и не възпитава нито в произход, нито в някаква митична автентичност, тя не притежава нито минало, нито основополагаща истина. Поради това, че не е преживяла първичното натрупване на времето, сега тя живее в постоянна актуалност. Поради това, че не е познала бавното, вековно наслагване на принципа на истинността, живее в постоянна симулация, в непрекъснатата актуалност на знаците. Тя не притежава останала от предтечите земя, а земята на индианците днес е вписана в границите на резерватите, равностойни на музеите, където трупа творби на Рембранд или Реноар. Но това е без значение – Америка няма проблеми с тъждествеността си“.

          Наистина, всеки който е бил в САЩ и е общувал с американци е бил впечатлен от тази непоколебима тъждественост – индивидуална и колективна – „Аз съм американец“ и „Ние, американците“, независимо от мястото на произхода и отправната точка на миграцията на техните родители. Мечтата на европеистите от времето на Ренесанса и Просвещението до днешните федералисти в Европейския Съюз, жителите на европейския континент да притежават единна колективна идентичност – „Ние, европейците“ – и да живеят и се трудят с нея, преодолявайки локалните и историческите си обусловености, всъщност се е сбъднала в Америка.

          В Америка утопията е станала прагматика. Утопията е станала начин на живот, тя е проникнала в нравите, в човешките взаимоотношения, в институциите, в училището, тя е във всекидневна употреба. Тя не е нещо трансцендентно, отвъдно, както са идеалите и универсалиите при европейците, тя е нещо иманентно, вътрешно присъщо на самото ежедневие на американците. Ценностите не са само написани в преамбюли на официални документи, конституции или програми на партии, нещо формално, идеално и далечно за обикновения човек, поради което всъщност той не живее с тях в практическото си битие. Американците не могат да живеят с абстракции, в Америка всяко идеално се материализира, се емпиризира, се конкретизира, се комерсиализира, се визуализира, с една дума – се овсекидневява. Както казва Бодрияр, за американците утопията е станала тяхната баналност.

           Европейският Съюз е проект на Модерността, на Утопията на Модерността, и опитът за неговото материализиране е своеобразен опит да се повтори успешната му реализация в Америка. Да се дублира моделът на САЩ след Втората Световна Война и то с помощта на самите САЩ. Но в Европа този проект при опита да се материализира и институционализира се сблъсква с другия грандиозен проект на Модерността – проектът Национални Държави. Двата проекта имат различна и дори противоположна природа и телеология.  За да се осъществи пълноценно, Утопията Европа трябва да преодолее „историята и географията“ на Националните Държави, сакрализирани и овластени в живота на народите. Европа като интелектуална култура на универсалните ценности и правила се сблъсква с Европа на земната и историческата гравитация.  Това са две идентичности, които на европейския континент се намират в противоборство, което се изостря особено тогава, когато едната желае да замести другата. Духът на Европеизма иска да стане тяло, да се въплъти – да стане власт, институция, контрол, суверенен център, империя.  Той по необходимост се сблъска с други тела – тези на държавите-нации, произвели и бранещи своето място и време. Подобен ефект би се получил и ако някое от тези тела-държави-нации реши да претендира да стане универсалното и всеобщото, да погълне и да присвои европейското изобщо (това вече сме го видяли в историята). Със сигурност то ще срещне съпротивата на Европеизма, на Утопията, на Цивилизацията на идеалните стойности. Само като щрих ще отбележа, че по всичко личи, че Европа като Модерност и в двата си проекта не е довършена, процесите на Модерността не са завършили – и ако това е очевидно за единия проект, вследствие на кризата на ЕС, обявена официално от Председателя на Европейската Комисия Жан-Клод Юнкер, то енергичните опити на самоопределението на Каталуня, Валония, Шотландия и други региони – ясно говорят и за незавършеността на другия проект. Изглежда Европа като Модерност все още не е ферментирала.

          Европа е дву-светие, за обитателя й тя е живот едновременно в два свята – идеален и материален. (Това, което за обитателя на Америка е непривично и дори противопоказно). Модерността на Европа радикализира живота като два свята. Затова европеецът днес е в състояние да живее едновременно в два свята – този на идеалните значения и този на материалните наличности. За него няма проблем да каже „Аз съм поляк“ и да допълни „Аз съм европеец“ – той изрича две идентичности, но желае да ги запази като паралелни, не иска да загуби нито една от тях, така той е автентичен. Не иска да ликвидира едната за сметка на другата. На нивото на идентичностите си, европеецът не е тъждествен с нито една от тях поотделно, но е комфортен когато ги има и двете – той е националист и европеист едновременно. Той е битие „разпнато“ между двете. Може би в това е неговата  драматична и чаровна съдба.

  ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:

1. Алтермат, Урс – Етнонационализмът в Европа, С. 1998;
2. Бодрияр, Жан – Америка, С. 2017;
3. Брубейкър, Роджърс – Национализмът в нови рамки, С. 2004;
4. Гелнър, Ърнест – Нации и национализъм, С. 1999;
5. Гелнър, Ърнест – Срещи с национализма, С. 2002;
6. Деланти, Джералд – Изобретявайки Европа, С. 2004;
7. Дискурсът за Европа, сборник статии, С. 2013;
8. Калхун, Крейг – Нациите имат значение, С. 2013
9. Ковачева, Ралица – Център и периферия на европеизираните публични сфери, С. 2017;
10.  Космополитизъм срещу национализъм (Произход на идеите в Просвещението), С. 2003;
11.  Купър, Робърт – Разпадането на нациите, С. 2003;
12.  Манан, Пиер – Смисълът на нациите, С. 2011;
13.  Маркс, Карл/Енгелс, Фридрих – Манифест на комунистическата партия, С. 1999;
14.  Менасе, Роберт – Залезът на Европа ( Краят на нацията и бъдещето на демокрацията), С. 2013;
15.  Смит, Антъни – Националната идентичност, С. 2000;
16.  Тасен, Етиен – Трите Европи и светът, С. 2014;
17.  Хобсбом, Ерик – Нации и национализъм, С. 1996;
18.  Шарл, Кристоф – Интелектуалците в Европа през XIX век, С. 2004;
19.  Шнапер, Доминик – Общността на гражданите (върху модерната идея за нация), С. 2001;
20.  Шулце, Хаген – Държава и нация в европейската история, С. 2002;
21.  Ще се разпадне ли Европейския Съюз ?, сборник статии, С. 2016;
22.  Heikkila, Tuomas (ed.) – Europe 2050 (Challenges of the Future, Heritage of the Past), Helsinki, 2006]
23.  Himmelfarb, Gertrude – The Roads to Modernity (The British, French and American Enlightenments), London, 2008.