Без добро управление ще сме маргинална страна
Една държава трябва да живее в международни мрежи, иначе изсъхва и няма проект за бъдеще, казва философът и дипломат доц. Здравко Попов.
Текстът е публикуван в бр. 6 (открая на февруарри 2021) на сп. Business Global.
– Доц. Попов, съгласен ли сте, че ако нациите са изобретени, каквото е доминиращото днес гледище в обществените науки, това все пак не отменя тяхната реалност? И че изобретяването се самоутвърждава постоянно в себевъзприятието на националната общност през поколенията. За международните отношения обаче нациите са сякаш на регистрационен режим (след Вестфалския мир в средата на XVII век има отношения само между държави), който по същество е аисторичен и изключва спорове за това дали една нация е възникнала от друга. Тогава спорът между България и Република Северна Македония за историята, която е национално образуващ ингредиент, може ли да бъде разрешен иначе, освен чрез надделяването на по-силния?
– Македонският проблем е преди всичко политически, а не исторически, и може да бъде решен не от историци, а от политици. Той не е и научен проблем, защото е много трудно да кажеш от научна гледна точка – истината е точно тази, а не онази. А като политически проблемът е преди всичко изобретен от политици. Първо от сръбски политици – например от идеолога на македонизма Стоян Новакович, който дава тласък на политическо мислене по отношение на тази географска област през XIX век, после от съветски и български политици комунисти, когато се появяват тракийска, добруджанска, шопска и не знам си още какви нации. Вече при разпадането на Югославия, аз съм пряк свидетел каква надпревара беше първи да признаем независимостта на Македония, въпреки че от Запад ни съветваха да не бързаме, а да намерим по-мъдра позиция. И какво всъщност направихме през януари 1992 г. с акта на признаване на Македония – признахме суверенитет на самообособилата се държава Македония.
– Но със старата мечта за Санстефанска България, с надежда за повторение на Съединението от 1885 г., или поне за изтръгване на Македония от опеката на Сърбия, за да е по-близо до нас.
– Разбира се, че е така. Както споменахте, още от Вестфалската система на мирните договори говорим за независима субектност в международните отношения, което означава сравнително добре очертани териториални граници, обща култура, език, колективна идентичност на населението на тази територия. Тоест с акта на признаването признаваш национална и териториална идентичност. Следователно ние вече сме дали правото на македонското общество и на македонските политици, позовавайки се на класическите парадигми на модерността, да конструират своя история, да създават своя идея за традиция, обичаи, религиозна идентичност и пр. Сега разбираме, че имаме проблем с историята, с бъдещето нямаме проблем – искаме заедно с тях, както и с целите Балкани, да сме в ЕС. Следователно, би трябвало, ако мислим политически, да се съсредоточим върху това, което ни обединява в момента – Европа. Ако бъдещето е Европа, значи трябва да се откажем от това вето. И да допуснем хипотезата, че ще изчистим споровете за миналото, когато вече заедно сме върху общата платформа Европейски съюз, където можем да се позоваваме не само на двустранни обещания и договорки, а да се критикуваме на база общо споделени ценности, правила на играта и норми, благодарение на които могат да се решават и съседски политики. Ако останем инатливо твърди, независимо че сякаш правдата е на наша страна, това означава да създадем страхотен прецедент. Европа е претъпкана с подобни исторически проблеми. Нима няма такива между Нидерландия и Белгия, между немци и французи, все още има търкания между Чехия и Полша за Силезия… Връщането към миналото е една безкрайна регресия – нима така ще стигнем донякъде?
– Е, македонците стигнаха до Александър Велики, но бяха ударени през пръстите от гърците. Гърция разреши подобен исторически спор много успешно с Преспанския договор, който на практика отмени македонската антиквизация.
– Да, Атина го направи много успешно. Но тя заложи на опита си в дипломацията, на лобитата си в САЩ, дори в Австралия, заложи на политико-дипломатически инструментариум, въз основа на който реши свой исторически въпрос. А не възложи на учените си да водят хорото на историческия спор.
– Можем ли да кажем, че ако нашият договор за добросъседство бе заложил историческа демаркационна линия като подписания 2 години по-късно Преспански договор, сега нямаше да има такъв спор и разговорът щеше да е инструментален?
– Можем. Ако тогава бяха операционализирани общите и абстрактни договорки на ниво дейности, които трябва да се свършат в разумен период от време, сега положението щеше да е друго. Но ние бяхме унесени, опиянени, вярващи, че нещата ще се подредят някак си, важното бе да не спираме гръцко-македонския договор и да удовлетворим общата политика на добросъседство на ЕС. И дойде времето, когато общите формулировки станаха за нас проблем, защото Македония си върви по пътя към ЕС – заради тази цел тя подписа двата договора. И няма как да не реагира остро, когато изведнъж сложиш на пътя ѝ бариера.
– След като България не си е изиграла добре картите, сега най-очевидният изход е двете страни да направят отстъпки, за да не излезе някоя победена.
– Точно така. Така стана и с Брекзит – ако ЕС и Великобритания не се бяха отказали от крайните си позиции, нямаше да има споразумение. България и Македония трябва да се откажат от максимализмите си.
– От какво да се откажем ние и те?
– Може би ние трябва да се откажем от претенциите си да признаят част от своята история за българска, а те да приемат, че имаме обща история. Така или иначе, от нещо трябва да се откажем или поне за известно време да не настояваме за него.
– Кризата в отношенията със Скопие показа и колко самотна е България – получи критики от всички части на Европа – от Германия, от Чехия и Словакия, дори от съседна Гърция. България, която досега бе по-скоро незабележим, послушен и дори инертен член на ЕС, но все пак страна, която не създава проблеми, изведнъж изпъкна негативно с проблем, който не касае никого в ЕС. Освен слаба дипломация това не показва ли и че сме и в изолация – не участваме в съюзи в ЕС като Вишеградската четворка, нямаме тесни двустранни връзки дори със съседите си – Гърция и Румъния, с които заедно да имаме по-силен глас в Брюксел?
– Германия е наш стратегически партньор в много сфери, но въпреки това наистина стоим сравнително самотно в ЕС и се опитваме понякога да решаваме проблеми, които нямаме капацитет да решим сами. А можеше да сме като Чехия, Португалия, Дания, които са относително малки по територия и население като нас, но имат доста сериозно присъствие в съюзите, в които участват. Преди 20-ина години имаше идея да се търси регионален съюз от типа на Вишеградската група – Румъния, Гърция и България, после евентуално и Хърватия (Словения се приближава до Вишеградската група). Въпреки проведените консултации не достигнахме до създаването на такава регионална група. Което свидетелства за опасност целият регион да бъде маргинализиран. Защото има например Нордическа група – Скандинавските страни с приобщените към тях Литва, Латвия и Естония. Вишеградската група пък е безупречен пример за това какво значи регионална група, която може да променя дневния ред на ЕС и НАТО. Има Бенелюкс група, има една, макар и неформулирана като регионална, група, постигаща подобна солидарност – Италия, Испания и Португалия, понякога и Франция. Т.е. ЕС не е нещо хомогенно, защото Европа не е хомогенна и няма как да стане такава. Бъдещето ѝ до голяма степен е на съюз на регионални играчи и на тематични коалиции от плаващи национални интереси – в сферата на земеделието, на транспорта, на ядрената енергетика и пр. Една страна трябва да живее в мрежи, иначе изсъхва, няма напоителна система, която да я поддържа, и няма реален проект за бъдеще. Бъдещето ѝ е обвързано с други играчи – тя не е сама на терена. Ако бяхме узрели за такава политика, македонският проблем досега щеше да бъде решен. Но всичко това е въпрос на управленски манталитет, капацитет и способности. Уви, управлението на България деградира и затъва година след година.
– Повечето страни в Европа си имат висши училища, школи, които подготвят кадри за публичната администрация – от Франция до Гърция. И при смяната на властта дипломати и други специализирани държавни служители не са застрашени или има и други добре подготвени за смяна. У нас такова нещо няма.
– Да, това е голям проблем у нас. А той е следствие от това, че идеята за развитие в България е все още утопия, защото практиката е на оцеляване, не на развитие. Доколкото изобщо я има, нашата идея за развитие залага първо на разрушаване – в значителна степен, и след това на строеж – почти на чисто. В развитите държави рушенето е минимално, усъвършенства се доброто, а неработещото се оставя да отмре. Като посланик в Чехия съм се изненадвал каква мъдрост е имало още в първите години на прехода там, още тогава да разберат, че кооперативното обработване и механизация на земята и кооперативната търговия на селскостопански продукти е по-конкурентен модел за една капиталистическа действителност, отколкото връщането на земята в реални граници като у нас и раздробяването на земеделието. Да, тези кооперативи станаха частни, не бяха ТКЗС-та, но собствениците им, получавайки акции, не промениха радикално начина на работа, а в края на годината получаваха дивиденти. Ето пример за неработещо, неправилно българско разбиране за промяна и развитие – колко години загубихме, преди земеделието ни да изплува отново.
– Когато казваме, че европейската интеграция на Балканите може да бъде пробита и те да се маргинализират, основният задопозрян дезинтегратор винаги е Русия. В същото време България сякаш е вече рекордьор в ЕС по изгонени руски дипломати, но никой – нито у нас, нито в чужбина, вярва, че руското влияние в България е отслабнало. Защо тогава изобщо гоним тези дипломати, дори и да са разведчици под прикритие?
– Независимо от големите промени след Втората световна война не трябва да забравяме и за миг, че все пак световният ред продължава да е този, организиран от победителките във войната. Които се броят на пръстите на едната ръка и именно те управляват ООН, влияят силно върху всички държави през различните G-общности – G-7, G-20, дефинират правилата на играта и бъдещето на света. И не можем да предполагаме, че някой от тези играчи ще остави нивата си неразработена. През Студената война победителките от реалната война се съобразяваха с т.нар. зони на влияние по оста Изток – Запад, после и спрямо по-стари граници. Когато говорим за по-старите зони, Русия винаги е смятала Балканите за своя сфера на влияние. Независимо от ориентациите на страните в региона, за нея Балканите представляват траен геополитически интерес. Следователно безсмислено е да се тюхкаме – ех, тези руснаци, не спряха да ни шпионират! Вероятно никога няма да се откажат – ако трябва, ще го правят през Турция или в по-завоалирани форми. Подобен силен интерес към региона имат вече и САЩ и би трябвало да ни радва, че има сблъсък на велики сили на наша територия. Да, контраразузнавателните служби трябва да полагат повече усилия, за да се справят с действия и влияния, които нарушават правилата на играта, но въпреки това трябва да приемем, че няма как да спрем влиянието на Турция, на Русия, на САЩ върху Балканите, винаги ще има и едно косвено влияние на Германия. Но много зависи и от съответната балканска страна – тя все пак сама прави своя геополитически избор.
Разузнаването е професионална дейност и тя е изключително важна в съвременния свят – то дава възможността на държавните ръководители да бъдат информирани за случващото се по света, и особено касаещото страната им, нейните национални интереси и сигурност. Русия винаги ще се опитва да реализира интересите си на Балканите било през „Балкански поток“, било през квазивоенни бази в съседни на България страни, било през културни влияния, и ще се сблъсква на този терен с други геополитически играчи и техни проекти, като „Три морета“, създаването на военни бази и съпротива срещу енергийна зависимост от Москва.
– Но след като не можем да изиграем картите си дори срещу по-слабата от нас Македония, тогава кого лъжем, че можем да балансираме между великите сили – направо да се отдадем на пълна вярност и подчинение на някоя от тях.
– Вярност и подчиненение накърняват чувството за себеуважение, но дори и за такъв избор трябват умели политици и дипломати. Докато не видим добри политици, добро управление, почтени и компетентни хора, ще се питаме маргинална и периферна страна ли сме. Да не си маргинална държава, зависи предимно от управлението ѝ – не от народен манталитет, турско робство и пр. „обременености“.
– Ако нациите се изобретяват, те се изобретяват до голяма степен от елити. Тогава може би е време да си преизобретим нацията и да поставим най-отпред съвременни национални идеали и интереси.
Тази формулировка много ми харесва. Всъщност ние се нуждаем от преучредяване – като нация, общество и държава. Въпросът е дали имаме достатъчно сили да го направим колкото се може по-бързо, защото скоростта, с която се движи светът, е много висока и ние изоставаме страшно много, все повече потъваме в някаква домодерна епоха. Живеем не само във феодални порядки от времето на Средновековието, но изключително много изоставаме в технологичното развитие. И това се дължи главно на управлението на страната – не само днешното, а от началото на прехода досега.
– Тогава къде е надеждата за голям скок или оттласване от дъното? В набирането на критична маса от хора с друго мислене и образование ли, в масово завръщане на млади и кадърни хора от чужбина ли, в тотален приоритет на образованието ли?
– Да, може би трябва да започнем с образованието, както са започвали голяма част от нациите. Германската нация например в значителна степен е създадена през образованието.
– Както и българската през Възраждането – с килийни училища и пращане на деца да учат в чужбина.
– Пак трябва да започнем оттам, също да се съсредоточим върху селското стопанство и дребния и средния бизнес и рязко да сменим идеята си за технологично развитие. Вместо да вървим едно по едно по стъпалата, може би трябва да прескочим директно в някакви по-високи нива на технологично развитие. С дигитализацията в идните 10 години ще се промени самият характер на капитализма, на демокрацията и на световния ред. Ако продължим да затъваме в домодерния свят и да излъчваме все по-слаби политици, които да ни държат в това мизерно състояние, нямаме бъдеще. Колкото до качествените българи – има ги и тук, не само в чужбина, въпросът е да излязат на ръководни позиции. Когато това стане, ще дойдат и кадърните отвън – те няма да се върнат, ако мутренският модел остане.
