Коста Костов – КУЛТУРНОТО НАСЛЕДСТВО ПРЕЗ ПРИЗМАТА НА ГРАЖДАНСКОТО ОБРАЗОВАНИЕ
Cultural Heritage Through The Prism Of Civil Education
Abstract
This text represents an attempt to look at cultural and historic heritage through the prism of civil education. The position is that civil education helps distinguish between patriotism and nationalism. It teaches a more holistic approach towards heritage, including considering its negative sides. Civil and patriotic education may appear to be in conflict, however their balance is a necessity for the successful education process in Bulgarian schools.
Key words: civil education, patriotic education, cultural heritage, civil trust
Приемането ми на ангажимент за участие в настоящия сборник съвпадна с попаданетоми на два текста, които до голяма степен насочиха моите размисли по настоящятя тема.
Първият е от един образователен блог, на когото неотдавна попаднах случайно. Той засягаше полагането на първите матури от май 2008 година и беше озаглавен „Неумиращият Андрешко – или защо оставиха децата да преписват?!“ (Ананиева, 2008 г.). Текстът засягаше отношението на учителите квестори към провеждането на изпитите и тяхната „помощ“ към учениците. Основната изведена теза беше, че ние сами си „побългаряваме“ живота – после все някой ни виновен. Удивителното за мен беше, че веднага в коментарите към тезата се бяха намерили „виновните“: един изтъкваше, че не бива да се забравя, че 12 хиляди квестора са били принудени да работят от ранни зори в неделя без да им се плаща, а друг беше схванал, че целта на матурата е да се усвоят някакви милиони левове, а не да се установи нивото на подготвеност на зрелостниците… и всичко е една голяма лъжа. Последното очевидно беше опит за отклоняване от направения с огорчение извод на авторката на текста, че не само учениците са добри в преписването и измамите.
Вторият текст е от нашата литературна класика. Алеко Константинов завършва „Бай Ганьо в Русия“ (Константинов, 1970 г., стр. 82) със следния призив: „…моля ти се бе, бай Ганьо, взирай се по-дълбочко в европейския живот, дано му видиш лицето, стига ти се е натрапвало туй пусто опаки!“
Как да се отнасяме в обучението по гражданско образование към подобни примери и може ли то да ни помогне да бъдем по-отговорни, да се научим да виждаме и „лицето“, а не само „туй пусто опаки“?
Наредба № 13 за гражданското, здравното, екологичното и интеркултурното образование определя, че „гражданското образование е насочено към формиране на гражданско съзнание и граждански добродетели и е свързано със знания за устройството на демократичното общество, за правата и задълженията на гражданина и с умения и готовност за отговорно гражданско поведение“. Като смислов, а и прагматичен превод на тази дефиниция мога да предложа определението на главната задача пред гражданското образование, което прави Христо Тодоров (Тодоров, 2021 г., стр. 11-16): „Гражданското образование трябва да гарантира възможността на хората да упражняват правото си на участие като граждани в политическия смисъл на думата”. То дава и ясно разграничение от всякакви партийни идеологически индоктринации, тъй като гражданското образование се свързва със свободите на гражданите, а не с техните определености.
В тази статия няма да разглеждам наследството в неговата историческа и културна самоценност, а единствено през призмата на отношението му към гражданското образование и към гражданското съзнание въобще. Иначе казано, през призмата на неговото включване в модерното общество, в което днес е единствено възможно организирането на ползотворно гражданско образование.
Най-често като добри примери за проява на гражданското общество в България даваме спасяването на българските евреи, създаването на общественият комитет за екологична защита на Русе… Общото в тях е проявата на доверие и съпричастност към чуждото страдание. Моят акцент обаче ще бъде насочен към липсата на доверие, тъй като нейното преодоляване е ключово за гражданското образование, а и неговата най-трудна мисия. Затова бяха и тези отпратки към Андрешко (недоверието към държавата) и бай Ганьо (недоверието и към „ближния“, и към чуждата култура). Същевременно не можем просто да отхвърлим такъв тип реалности, защото те са част именно от нашето културно наследство. Основният патос (вкл. и като страдание, което е буквалното значение на думата) на този текст е свързан с необходимостта от общуване и разбиране на наследството в неговата пълнота.
Да се върнем към Алеко Константинов (Константинов, 1970 г., стр. 76), който определя бай Ганьо като „грубиян и простак до мозъка на костите си“, но едновременно с това ни показва, че героят му „е проявявал досега само животната си енергия“ и в него „се таи голям запас от потенциална духовна сила, която очаква само морален импулс, за да се превърне в жива сила“. Не съм сигурен дали моралният импулс може да направи от Андрешко и бай Ганьо учители по гражданско образование, но съм сигурен, че те не могат да бъдат изолирани и поставяни „в ъгъла“, а до тях трябва да се достигне и с тях трябва да се работи. Панко Анчев в своята статия „Образът на разпадналото се общество“ (Електронно списание Литературен свят) описва Иваница Граматиков като „нищо повече от обратната страна на бай Ганьо, негов пасивен антипод, инструмент на враждуващото зло. Той не е грубиян, отвращава се от методите на бай Ганьо, но не се бори с „поднебесните сили на злобата“ и ги оставя да вършат пъкленото си дело“. Очевидно, че тази борба с „поднебесните сили на злобата“ остава актуална и основният дефицит в българското общество продължава да е доверието – така поне сочат резултатите от провежданите регулярни изследвания на европейските ценности (Кабакчиева, 2019, стр. 297-317). В тях най-отдалечените стойности от средните европейски резултати дават въпросите за доверието. На въпроса „Считате ли, че на повечето хора може да се има доверие?“ и през 2008 г., и през 2018 г. около 82 на сто от респондентите приемат, че „с хората трябва много да се внимава“, а само около 18 на сто допускат, че на повечето хора може да се има доверие. В началото на прехода през 1990 г. отговорилите, че с хората по принцип трябва много да се внимава също са много – близо 70 на сто, но все пак са с 12% по-малко. Това е съществен проблем пред гражданското образование, който днес е по-изострен, но има своите дълбоки корени.
Тук ще представя две взаимосвързани проявления на този проблем, чието смекчаване е много значима задача. За нейното решаване усилията трябва да бъдат насочени към обучението, както на учениците, така и на учителите по гражданско образование, а към този извод ме насочи споделеният с редица колеги опит от вече немалкото проведени обучения по гражданско образование.
Първото проявление е свързано с нашето двойствено отношение към Европа и към чуждото. То също е наследено и първият ми пример е от книгата на Милен Русков „Възвишение“ (Русков, 2011г., стр. 163-168). Гичо (главният герой в романа, описващ моменти от историята ни най-вече от 70-те години на XIX век) обрисува един френски инженер по следния начин: „Гледам го френеца – един строен такъв человек с европейски опнати дрехи… Изискана работа! Красиво е да си европеец, туй ще ви река!… желал бих и аз тъй да ся обличам, да ся издокарам тъй, като человек сред человеците, а не като азиатский някой поданик… Ех, рекох си, животът е несправедлив… Той (френецът) е от германските народи. Те са едри хора, снажни и левенти“, но крайната присъда, която Гичо произнася след това описание, е съвсем друга: „… да ги иба в чукундурите“. Ние сме склонни хем да превъзнасяме чуждото (дори само защото е чуждо), хем да го отхвърлим радикално (само защото не е наше).
Така е и до днес – виждаме Европа основно през кривите огледала – било като манна небесна (европейските фондове) с вълшебни решения, било като строга учителка, която знае само да дава непосилни домашни задачи на децата. Налагането на външни решения от Брюксел (нищо, че сме част от Европейския съюз) е „добро“ оправдание за тяхната обществена неприемливост, докато принципът на субсидиарността (носещ възможността за решение на адекватното ниво, но и отговорността за него) остава непознат или се приема само за фалшива фасада.
Всъщност, първата важна стъпка в гражданското образование е самото осъзнаване на кривите огледала. Правилен образ на Европа едва ли има – тя си остава незавършен проект и не е случайно, че нейната основна сграда (на Европейския парламент) също има визията на незавършен проект. Стремежът за завършване на проекта неминуемо ражда противоречия.
Днес е особено видимо противоречието между европейското и националните измерения на континента. То е определено като главно от последните председатели на Европейската комисия Жан Клод Юнкер и Урсула фон дер Лайен. Неговото проявление ще представим основно през напрежението между патриотичното и гражданското образование, което е и нашият втори акцент, който отчетливо присъства в публичното (включително и образователното) пространство, но разговорите за него често се избягват или са деструктивни. В своята статия „Европа между утопията и митовете на Модерността“ (Попов, 2021 г., стр. 17-47) Здравко Попов излага позицията си, че Европейският съюз и националните държави са два проекта, които имат „различна и дори противоположна природа и телеология. За да се осъществи пълноценно, Утопията Европа трябва да преодолее „историята и географията“ на Националните Държави, сакрализирани и овластени в живота на народите.“. Според Попов противоборството на тези две идентичности се изостря тогава, „когато едната желае да замести другата“. Така се разкрива не само напрежението, а и възможностите за търсене на баланс.
През призмата на това противоборство ще опитам, перифразирайки думите на големия френски историк Жак Льо Гоф, да погледна към шансовете за успех на гражданското и патриотичното образование, които не са за подценяване, без да прикривам наследените трудности. Спомням си, че през 2008 г. провеждахме дни на ключовите компетентности с цел да ги популяризираме сред учениците и учителите. Денят на ключовата компетентност „Културна компетентност и умения за изразяване чрез творчество“ беше проведен в град Велико Търново под формата на състезание между 4 ученически отбора, в които бяха включени ученици, представляващи всяка една от 28-те области на България. И в четирите отбора основният рефрен на техните изказвания беше колко сме били велики в миналото (най-вече през Средновековието и донякъде през Възраждането) и колко днес сме за окайване… Все пак част от учителите след края на състезанието със загриженост споделиха с мен своите опасения чрез основния педагогически въпрос „На това ли ги учим?!“. Този дисбаланс (между патетиката към миналото и нихилизмът към настоящето) е разрушителен не само за гражданското, а и за патриотичното образование. Ще представя и още една проява на дисбаланс, която е много актуална, поне в европейски контекст. В едно интервю от началото на 90-те години на 20 век (представено вече от мен в статията „Гражданското образование в българското училище след промените от 1989 г. Кратък обзор“, публикувано в сп. „Стратегии на образователната и научната политика“, 2018 г., бр. 2, Жак Делор твърди, че гражданите все повече ще осъзнават, че индивидът също така е социално същество и образованието трябва да участва в реконструирането на социалната тъкан. Този призив не намалява значението на образованието в индивидуалност, насочено към изграждането на критически мислещи и автономни личности, но то не следва да става за сметка на разрушаването на връзките между тях, на социалната тъкан. Думите на Аристотел за невъзможността на съществуването на човека извън обществото (където той е или животно, или Бог) се отнасят и за модерното общество. Човекът винаги остава о-граничен и за това свидетелства и най-общоприемливата днес идея (идеология) за правата на човека, които са нормативно приети ограничени (по класическа рецепта най-малкото с обхвата на юмрука) свободи с присъединените към тях отговорности.
Осъзнатите ограничения подтикват човека към търсене на идентичности и смисъл, които да го впишат в социалната тъкан. Национална идентичност (наред с религиозната, етническата, половата…), независимо от измеренията на нацията като етническа или гражданска, подпомага човека в осмислянето на неговата самоценност. Здравко Попов (в цитираната вече статия) твърди, че европеецът не иска да загуби нито една от двете си идентичности (национална и европейска) и предполага, че това е може би „неговата драматична и чаровна съдба“.
Мисля, че гражданското образование може до известна степен да смекчи този драматизъм. То може да отграничи патриотизма, ако не от национализма, то поне от неговите крайни форми. Затварянето в себе си (родово, национална история…) необходимо възпрепятства прояви на хуманизма. Извинението, че самите ние сме бедни, лесно оправдава отхвърлянето на бежанците, но притъпява и нашата чувствителност към чуждото нещастие. Крайното недоверие към държавата (обичам страната си (интересно би било определянето на страната, като не забравяме, че и към хората около нас нямаме доверие), но мразя държавата) прави невъзможен всеки реален израз на патриотизма, а го оставя само в сферата митологията и подбужда нихилизъм и омраза. През идентичностите си човек осмисля света и развива своята личност. Проблемът е, че те могат и да затварят хоризонтите на човека, когато той се затваря единствено в тяхната „правилност“. Добре е учителят по гражданско образование да стъпва именно на тази основа, когато опитва да преодолява негативните нагласи и предразсъдъци на учениците. Важно е да се разкриват ограниченията от затварянето в идентичностите, без да се отхвърлят самите идентичности. Не с хората, а с отхвърлянията е необходимо да се внимава. Похвално е да се стремим да отхвърлим простащината на бай Ганьо, но не и неговата предприемчивост, стеснения хоризонт на Андрешко, но не и съпричастността му към съседа. Гражданският подход към патриотичното образование ни помага да осъзнаем, че към наследството не може да подхождаме избирателно и да отделяме само победите, вдъхващи ни гордост.
Без да отричам напрежението между патриотично и гражданско образование, тяхната заедност е заложена още от създаването на съвременната българска държава. Българското светско училище през 19 век се стреми преди всичко да изгражда културно-историческата идентичност на българите, но още в края на същия век през 1892 г. се въвежда учебен предмет „Гражданско учение“. При въвеждането му целта не е да се проблематизира българската идентичност, а да й се придават нови измерения: уважение към институциите на съвременната българска държавност и ограмотяване на българите за ценностите устои, на които тя е положена.
Бих взел „на заем“ една идея от непубликуван все още текст на Здравко Попов, в който той представя геометрията на модерното общество през вертикала на държавността и хоризонтала на гражданското общество. По вертикала в тази координатна система можем да разглеждаме патриотичното образование, което губи своите основи, ако не се разгръща и по хоризонтала на гражданското образование. Основа на модерното общество са гражданите и с това трябва да се съобразява всеки патриотизъм.
Съчетаването на ценностите на националната културна идентичност и на гражданското общество може да бъде в основата на здраво личностно самочувствие и на успешното обществено развитие.
ЛИТЕРАТУРА
Кабакчиева, Петя, „Национална идентичност и съпричастност“ в Европейските ценности. Новата констелация. /съст. Георги Фотев/. София: НБУ, 2019 г.
Константинов, Алеко, „Бай Ганьо в Русия“, Съчинения, том първи, Български писател, 1970 г.
Костов, Коста, „Гражданското образованиев българското училище след промените от 1989 г. Кратък обзор“ в сп. „Стратегиина образователната и научната политика“, 2018 г., бр. 2
Наредба № 13 от 21.09.2016 г. за гражданското, здравното, екологичното и интеркултурното образование
Попов, Здравко, „Европа между утопията и митовете на Модерността“ в Политически митове, исторически образи, конструирани идентичности“ /съст. Богдан Мирчев/ София, 2021 г.
Русков, Милен, „Възвишение“, изд. Жанет 45, 2011 г.
Тодоров, Христо, „Либерална демокрация и гражданско образование“ в Политически митове, исторически образи, конструирани идентичности“ /съст. Богдан Мирчев/ София, 2021 г.
Ананиева, Анна „Неумиращият Андрешко – или защо оставиха децата да преписват?!“в https://bglog.net/Obrazovanie/post/%D0%9D%D0%B5%D1%83%D0%BC%D0%B8%D1%80%D0%B0%D1%89%D0%B8%D1%8F%D1%82-%D0%90%D0%BD%D0%B4%D1%80%D0%B5%D1%88%D0%BA%D0%BE—%D0%B8%D0%BB%D0%B8-%D0%B7%D0%B0%D1%89%D0%BE-%D0%BE%D1%81%D1%82%D0%B0%D0%B2%D0%B8%D1%85%D0%B0-%D0%B4%D0%B5%D1%86%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B4%D0%B0-%D0%BF%D1%80%D0%B5%D0%BF%D0%B8%D1%81%D0%B2%D0%B0%D1%82–
Анчев, Панко, „Образът на разпадналото се общество“ в Електронно списание Литературен свят, https://literaturensviat.com/?p=96893