В „Хартата на основните права на Европейския съюз“ се изтъкват общите ценности на европейските народи като  фактор за тяхното единение в този съюз: „ Народите на Европа като създават все по-тесен съюз помежду си, решиха да споделят мирно и основано на общи ценности бъдеще“¹ Общите за тези народи ценности – част от европейското културно наследство, са differentia specifica, характерен белег на тяхното своеобразие и аргумент при същностното определение на една, хипотетично представяна, колективна европейска идентичност. С  разпространението и рецепцията им сред много народи те стават част от универсалните ценности на човечеството. Това е отбелязано в преамбюла към Договора за Европейския Съюз, който  европейските  държавни ръководители  сключват „вдъхновени от културното, религиозното и хуманистичното наследство на Европа, от което са се развили универсалните ценности…..“ ²

         Културното наследство e съвкупност от материални и нематериални неща, обекти (cultural assets), съответното то се дели на  материално и нематериално културно наследство. Според Конвенцията на ЮНЕСКО за нематериалното културно наследство от 2003 година негови обекти са устно предавани традиции, специфични знания и умения, форми на представяне и изразяване, включително езиците, музика, театър, танци, социални и културни практики. В текста на тази конвенция се споменава и така нареченото „живо културно наследство“ (living heritage) , каквито са някои запазени живи и в съвремието културни традиции, форми на индивидуална и групова  социална активност.

        Обект на европейското нематериално живо културно наследство е и   специфичният бюргерски манталитет. В българския език думата „бюргер“ е заемка от немски – това е немската дума „ Bürger“ , чието първо, а дълго  време и  единствено значение: е „ гражданин на град“ (а не на държава). Според „Тълковния on-line речник на българския език“ думата „бюргер“ означава: „Свободен гражданин в средновековни европейски градове“.  Тук е необходимо да се направи следното пояснение: „Бюргери“ са жители със статут на граждани, които през късното Средновековие или в началото на Новото време са живеели в градове, престанали да бъдат подвластни напълно или до голяма степен на феодалните владетели, на чиито земи  са били изградени. Това са били  градове със свой правов ред, самоуправление и съд в Свещената римска империя. ³ 

      Именно в такива градове на тази „римско-германска“ империя бюргерите са граждани, с права и задължения, постановени от тяхната градска управа и публикувани в приет от тях правен кодекс за града (градско право, Stadtrecht), в който са живеели. Културното своеобразие на бюргерството като градско съсловие, неговите морални възгледи, отношение към общността на съгражданите, начин на живот и социална активност, определят специфичния му манталитет, който е социален и културен феномен в европейската цивилизация. Една от отличителните му черти е самосъзнанието на личност, която има право действа в социума свободно, по своя воля в рамките на съществуващия обществен правов ред.

       Бюргерите в свободни градове още от края на Средновековието са имали права и задължения, каквито са имали гражданите в античния полис Атина. Аристотел в своя трактат „Политика“ ⁴  изтъква основното право на гражданина –  да участва в управлението и в съда.Това право са можели да придобият, ставайки граждани, само мъже, пълнолетни, чиито бащи са атински граждани и притежаващи свой дом в града. Гражданите на Атина е трябвало да са способни да управляват, но и да са съгласни да бъдат управлявани от други граждани, пише Аристотел в споменатата негова книга. Всеобщо е било за тях задължението за военна служба, както и за набавяне на лично въоръжение.

       Гражданският статут от времето на антична Атина няма пряко  продължение през вековете, когато този град и земите на древна Гърция стават част от Римската империя. Атина и другите антични полиси загубват предишната си битност на градове-държави, а техните граждани – споменатите основни права и задължения.

       По време на републиканския период в историята на Римската държава само гражданите на град Рим са  имали са активно и пасивно избирателно право за Римския Сенат, били са и военно-задължени за защита на своя град. Гражданин на Рим тогава е можело да стане само достоен син на баща – римски гражданин. На римските граждани е било позволено да се женят само за римлянки.         

       По-късно, когато Римската държава е империя, според едикта (Constitutio Antoniniana) от 212 година на император Марк Аврелий Антоний (с прякор Каракала, Caracalla) всeки мъж, със статут на свободен човек в Римската империя е civis Romanus, което означава гражданин на Римската държава.⁵ Всеки такъв гражданин е имал защитена лична свобода и неприкосновеност. Това изразява крилатата фраза Noli me tangere, civis Romanus sum. („Не ме докосвай, римски гражданин съм“). Но гражданите на Римската държава нямали равни права, каквито са имали всички граждани на древна Атина. Почитаемите и заможните – honestiores – били привилегировани, само те имали право на участие в управлението и в съда, бедните – humiliores – нямали това право.

         След падането на Западната Римска империя през 476 година  европейските градове, които са били на нейната територия, са в упадък. През следващите 6-7 столетия в градовете в тази част на континента няма останала следа от някогашните права на римски гражданин. Тогава и в Източната Римска империя (Византия) сред жителите в някогашните гръцки полиси също се губи  споменът за гражданството от антични времена.     

     Във Франкското кралство, което по времето на Карл Велики (768-814), става своеобразен продължител на римско-имперската държавност и е с територия от Пиренейския полуостров на запад до Балканския на изток и от Северно и Балтийско морета на север до Средиземно море на юг, едри феодали властват над градовете в земи – тяхна собственост или дадена им от краля като ленно владение. Тогава, както и през следващите няколко века, жителите в тези градове са напълно подчинени на властта на князе, херцози, графове.

       През късното Средновековие (XIV- XV  век) в държавите от централна и западна Европа и най-вече в най-голямата по територия и население от тях, Свещената римска империя (Sacrum Romanum Imperium)⁶ има процес на интензивна урбанизация. Тя е в резултат на икономически промени – многократно увеличаване на производителността (най-вече в селското стопанство), на засилен процес на разделение на труда и на значително  нарастване на населението.  

       Нови градове тогава се появяват на места, които са средища на търговска дейност. Първоначално това са били поселения край важни търговски пътища, но и в непосредствена близост до замъци и крепости на графове, херцози, князе. На тяхна закрила срещу разбойнически нападения и грабежи са разчитали изграждащите своя град, голяма част от които са били търговци и занаятчии със семействата си. Живеещите в новите градове  първоначално са били подчинени на  феодалните владетели на земята, върху която се издига градът, плащали са им данъци и са се нуждаели от тяхното благоволение за осъществяване на различни свои дейности, например за организиране на пазарен ден или за градоустройствени намерения – като издигане на градски стени и други защитни съоръжения за своя град. Такива и много други  общи и важни намерения на градските жители, както и необходимостта от установяването на общопризнат и зачитан ред в тяхното съжителство,  способствали образуването на социално-политическа структура, каквато е  гражданската общност.

         В политиката на гражданските общности в новите  градове  приоритетна цел било премахването на зависимостта им от местните феодални владетели. Успехът на усилията за придобиване на  суверенитет на градовете е зависел от икономическото благополучие на техните граждани и задружността сред общността им. Както отбелязва германският социолог Макс Вебер, докато гражданинът в античността е бил homo politicus, то гражданинът през Средновековието по политически причини е трябвало да стане homo oeconomicus.⁷ Замогването на значителна част от гражданите, тяхната инициативност и действеност, са направили  възможно постепенното освобождаване на градовете, в които са живеели, от местната феодална власт. Със събрани от тях средства (пари, злато, сребро, ценни стоки) управата на тяхната общност е откупувала от местните феодали първо земята, на която е бил построен градът им, а после, едно след друго и права: за изграждане на градски стени, кули и други съоръжения за защита, за самоотбрана със собствена военна сила, за своя управа, свои съд и съдопроизводство, правото да издава валидни за гражданите и жителите на града закони и разпоредби. През късното Средновековие европейски градове с такива права придобиват статут на свободни градове, формално подвластни само на императора (кайзера) на Свещената римска империя. (Там това са така наречените „имперски градове“ – “Kaiserstädte“).

        Важна придобивка за всеки свободен град на територията на Свещената империя в централна и западна Европа е неговото градско право (Stadtrecht), което е писано право – съвкупност от наказателно, вещно, облигационно, наследствено и семейно право, както и определения за властовите органи в града, разпоредби за поддържане на обществения ред, строителни регулации. Градовете Любек и Магдебург дават образците за текстове на градското право за стотици градове, които сега са в Германия, Австрия, Швейцария, Чехия, Полша, Нидерландия, Белгия, Франция.

       Принципни постановки в „градското право“ са ненасилие и мир в града, личната свобода на жителите на града, правото им да упражняват професия – търговия, занаят или друга доходоносна дейност на територията на града, задължение да плащат данъци и да участват в защитата на града при нападение срещу него, да помагат при пожар, както и да предоставят лични средства за общополезни цели.    

       Постулираният в градското право мир в града означава не само отказ от водене на война и от насилие, но и ненарушаване на законно установения ред в градската среда. Опазването на обществения ред, както  и организирането на сили за това – доброволни сдружения (милиция) или платени със средства от събираните данъци (полиция), е било задължение на всички бюргери.

       Броят на жителите на свободните градове бързо нараствал, главно заради миграция към тях. Най-многоброен и траен е бил притокът на селяни към градовете. В края на Средновековието в централна и западна Европа жителите в градовете били свободни хора, докато селяните оставали напълно подчинени на местните феодални владетели. На тях не било позволено да се изселват от земите на феодала, където са живеели, без негово разрешение. Въпреки това все повече селяни бягали в градовете, където намирали работа и подслон. Според нормативна уредба на градското право по любекския и магдебурския образец, селяни, избягали от феодалните земи в някои свободен град, ако са живели в него една година и един ден, ставали свободни негови жители (но не и граждани – бюргери), с присъщите им права и задължения. Тогава феодалът, чиято земя те са напуснали своеволно и да би узнал в кой град са се заселили, вече не можел да иска от градската управа връщането им, загубвал властта си над тях. Забележителна във връзка с това е немската крилатата фраза „Stadtluft macht frei“ („Градският въздух те прави свободен“).

       Статут на бюргер е можел да придобие пълнолетен градски жител, който е законороден, финансово независим и притежава собствено жилище в града. Законнородените доказвали произхода си с кръщелно свидетелство в църковния архив. Изисквано било в града да се притежава поне едно самостоятелно отопляемо жилищно помещение в къща. Финансово независими били градски жители, осигуряващи сами своя доход, като еднолични търговци, майстори-занаятчии, както тези, които били учители, професори (в университетските градове) лекари. Освен това в много градове за благонадеждността на градски жител, желаещ да се присъедини към бюргерското съсловие, е трябвало да гарантират негови съграждани (бюргери ), най-вече съседи, които го познават добре. След изтичане на пробен срок, той е трябвало да положи гражданска клетва. Заклевал  се е във вярност към управата на града и гражданската общност, в това, че ще изпълнява всички разпоредби на градските власти, ще бъде готов да защитава града при нападение и ще съдейства, помагайки, след камбанен звън за тревога в града. След като е положил клетвата, новият член на общността на бюргерите е трябвало да заплати (с възможност за разсрочване) значителна сума като такса за вписване в регистъра на гражданите.

       Всеки бюргер е бил длъжен да плаща определените от градската управа според размера на доходите му данъци и такси и да участва в защитата на града със свое лично военно снаряжение, чийто вид в бил предписан също съобразно доход и имущество. Най-заможните бюргери е трябвало да имат скъпо рицарско въоръжение, а най-бедните –  поне копие (пика) с метално острие. (Оттам идва и немското понятие Spießbürger – буквално: гражданин с пика; дума с пейоративно преносно значение. Тази немска дума често неправилно е превеждана на български с думата „еснаф“).

        Бюргерите имали правото да избират управата на своя град – Градския съвет и неговия председател – кмет (нем. Bürgermeister). Също така имали право да участват в градския съд като съдебни заседатели или съдии. Това са правоучастия, каквито са имали гражданите в антична Атина.

         Както вече бе отбелязано, дело на самите бюргери е било всичко, свързано с организацията на живота на жителите в свободните европейски  градове от края на Средновековието нататък. Правовият ред, които те установяват в тях, в значителна степен е заимстван от римското право, но е повлиян и от бюргерския манталитет с превърнатите в идеал специфични добродетели: честност, трудолюбие,  порядъчност, пестеливост,  предприемчивост и  готовност за поемане на отговорност, стремеж към успех, точност и последно, но много важно – любознателност. За предприемчивостта и готовността за поемане на отговорност за индивидуални решения на бюргерите е било напомняно често от амвона в градските църкви с поуката от притчата за господаря, заминал за чужбина и раздал на трима от слугите си пари за да ги съхраняват до завръщането му. (Евангелие  от Матея, гл. 25-та, 14-30).

         Значимостта на бюргерските добродетели е засвидетелствана в редица документи – образователни предписания, писма с житейски и кариерни напътствия, съдебни дела. Има също така и литературни произведения с прослава на бюргерския морал и умения. Прочути са творческите дела на майстерзингерите –  бюргери, главно  майстори-занаятчии, усърдни в ежедневната си трудова дейност, но и отдадени на поетичното, певческо-хоровото и музикално-изпълнително изкуства. Рихард Вагнер ги е прославил в своята опера „Die Nürnberger Meistersinger“ („Нюрнбергските-майстори-певци“). Знаменитост сред тях е нюрнбергският обущар, майстерзингер, поет и драматург Ханс Закс (1494-1576).

       Още от края на Средновековието и особено в зората на Новото време любознателността и стремежът към образованост са сред отличителните черти на бюргерството. Едно трайно проявление на това е спомоществователството на бюргерите за откриване на градски болници, приюти за вдовици и сираци, училища и финансиране на дейността им. В градските училища за разлика от тези към църкви и манастири, определянето на целта и съдържанието на образователния процес вече не е изключително право на църковни инстанции. Гражданското настоятелство на тези училища е изисквало учениците в тях да бъдат обучавани така, че наред с основни знания и умения, да придобият и такива, които ще им бъдат нужни, когато започнат да работят – обикновено това, което са работели бащите им. Както е видно от архивни документи, в градски училища на градове – големи търговски центрове, учениците били обучавани например да съставят текстове на търговски писма-оферти. Знания за стопанисване на дома, за организиране на домакинската дейност и за възпитание на децата пък са били важна част от ориентираното към дейности в семейната среда практическо обучение на момичетата в градските училища. Интересен факт е, че в северно-германските ханзейски градове – Любек, Хамбург, Бремен в бюргерски семейства е имало удивителна за късното европейско Средновековие равнопоставеност между съпрузите по отношение на фамилната търговска дейност. От сведения на едри търговци от Генуа и Венеция, посещавали тези пристанищни градове в края на XIV  век, се узнава колко изненадани били те там от това, че някои от немските им търговски партньори, отпътували по работа надалеч и отсъстващи от дома и кантората си задълго, са били замествани в търговски дейности от техните съпруги. Тези жени тогава са умеели да водят търговската кореспонденция и търговските книжа, както и да сключват сделки по поръчение от мъжете си.

     Жаждата за знание сред гражданската общност обуславя  развитието на  академичното образование в Европа, където от XII до XV век се откриват университети в повече от 100 града. В началото на Новото време голяма част от тях се еманципират от римско-католическата църква и придават фундаментално значение на рационалността в академичния образователен процес и научната дейност. Това съответства на  умонастроението на бюргерството, което възприема охотно призива на Хорации – Sapere audi („Осмели се да знаеш“). Цитиран от Имануел Канттой ставалозунг на Просвещението. Траен стремеж към знание сред общността на бюргерите в свободните европейски градове е имало и преди века на Просвещението, както вече бе посочено тук. Томас Ман нарича знаменателно един от тези градове, родния си Любек „средище на хуманистичното, отворено към света бюргерство“. Това бюргерство несъмнено има значителен принос към европейската цивилизация и е част от ценното живо нематериално културно наследство на нашия континент.

 —————–

         ¹ „Хартата на основните права на Европейския съюз“ от 2016 година, преамбюл. ( Официален вестник на Европейския съюз, 7.6.2016 г.).

² „Договор за Европейския съюз“, подписан на 13.12.2007 г., в сила от 1.12.2009 г. ( Официален вестник на Европейския съюз, 9.5.2008 г.).

³ След като кралят на Източно-франкското, германско кралство ( Regnum Teutonicum),  Отон I Велики е коронован през 962 година за римски

император, това кралство официално се именува Imperium Romanum.

В официални  документи от края на 12-ти век, по времето на императора Фридрих I. Барбароса,  това наименование вече е Sacrum Imperium Romanum (Свещена римска империя). Идеята за това е свързана със стремежа за еднакво възвеличаване като свещени, както на Римо-католическата църква така и на империята.

⁴ Аристотел, Политика.(III,I, 1275) Превод от старогръцки на Анастас Герджиков под редакцията на Богдан Богданов, София, 1995,

⁵ Това днес е и първото значение на думата „гражданин“: „гражданин на държава“. В някои езици има различна дума с това значение –  немската е Staatsbürger,  а френската – citoyen.

⁶ Виж заб.³

⁷ Max Weber, Die nicht legitime Herrschaft/Typologie der Städte. In: Max Weber, Grundriss der Soziologie, Tübingen, 1972, S, 805.

                                           ––––––––––