Прехвърлянето на суверенитет създаде условията за Brexit

Прехвърлянето на суверенитет създаде условията за Brexit

Доц. Здравко Попов е президент на Института за публична политика, философ, преподавател в СУ „Св. Климент Охридски“, основател и директор на Дипломатическия институт към Министерството на външните работи (2003-2006 г.), съветник по външнополитическите въпроси на Желю Желев (1990-1992 г.), президент на УНИЦЕФ България (1997-2003 г.) и бивш посланик на България в Чехия (2006-2010 г.). Пред Юлия Владимирова Здравко Попов коментира последиците от Брекзит и причините, довели до него.

Какво се случи всъщност на 23 юни във Великобритания и какви ще са последиците от вота за излизане на страната от Европейския съюз?

Това, което се случи във Великобритания на 23 юни тази година много дълго време ще произвежда ефекти в Европа. Референдумът за Brexit е събитие с историческо значение и за Великобритания, и за Европейския съюз. Това не е „чудо за три дни” и отраженията му ще бъдат особено съдбоносни за континентална Европа. Само за няколко часа след като бяха обявени и разпространени резултатите от британския референдум проектът Европейски съюз сякаш остаря, стана „демоде”, аурата му избледня. На 24 юни много хора на континента се събудиха от своята „европейска дрямка” с въпроса „Що е ЕС?”. Изведнъж Европа стана нещо „твърде човешко”.

Без съмнение, за много наблюдатели и анализатори, за много политици и администратори, резултатът от вота беше неочакван и шокиращ. Дълго време беше внушавано, че британските евроскептици са шумни, но не са мнозинство, че в крайна сметка вотът ще бъде в полза на оставане в ЕС, че едва ли не референдумът е формален акт с очакван проевропейски край. Социолози, политолози, журналисти се надпреварваха да сочат ползите от членство в ЕС, и че тези ползи са толкова очевидни, че няма как да не бъдат взети предвид от британските гласоподаватели. Но именно непредвидимото се случи.

Сравнително тесен кръг в Европа познавачи на британската политика, история и психология, се опитваха да представят като естествен един възможен Brexit. Твърде много бяха надценени от европеистите икономическите съображения и твърде много бяха подценени политическите, гражданските, социално-психологическите, културните и историческите съображения на типичните британци, особено на типичните англичани. Дебатът „за и против” Европа (която в повечето случаи отъждествявана с Германия и Франция) във Великобритания не е от днес и от вчера. Британското общество е разделено по този въпрос отдавна. Да си припомним съотношението на позициите и „мъката” при вземането на решение през 1973 г. за членство на Великобритания в Европейската общност. Самите партии са разделени вътре в себе си – това не е дебат между „десни” и „леви”, между тори и виги. Това е противопоставяне на консерватори срещу консерватори, на лейбъристи срещу лейбъристи, това е разделение вътре в средната класа и вътре в класата на бедните, това е дебат вътре в различните поколения. „За и против Европа” е особена британска идентификация, особена британска самоличност. В различни периоди на историята надделяват едните или другите, но винаги с много малко. Често това „малко повече” идва и като следствие на променени европейски обстоятелства.

Ясно е, че Договорът от Маастрихт (1992 г.) промени съществено проекта на общността на европейските държави. Създаването на Европейски съюз с наднационални институции в Брюксел и с прехвърлянето на суверенитет от националните държави към тях създаде условията за бъдещия Brexit. Не просто общ пазар и свободна търговия, а политически съюз, с обща валута, общо законодателство, общи политики. Не Лондон, а Брюксел, не англичанин, а европеец. Феноменът „отнемане на суверенитет” е в центъра на сегашния Brexit. Този феномен сякаш обединява всички проблеми, страхове и несполуки на днешния британец. Различните британци по разному преживяват, привиждат и тълкуват Брюкселското „присвояване” на техния суверенитет, но за по-голямата част от тях това е отнемане на тяхната собствена идентичност. Затова излизането от ЕС е възстановяване на британския суверенитет, което значи възстановяване на британската самоличност, на британската свобода и самостоятелност да управляват делата си, да правят своето бъдеще по британски, да съхранят своите ценности и да отстояват своите интереси в глобалния свят.

Още по времето, когато през 1993 г., баронеса Маргарет Тачър обвини премиера Джон Мейджър, че с подписването на Договора от Маастрихт той „си е сложил главата в огъня”, нейното крило в консервативната партия вече търсеше начини да оглави разширяващото се недоволство в британското общество от членството на Обединеното Кралство в Обединена Европа. Вярно е, че Британия е била в ЕС само с единия си крак, тя не е приемала онези интеграционни политики, които са във вреда на нейните национални интереси – Еврозоната, Шенген и др., но независимо от това, тя е чувствала постоянно, че губи себе си като „Велика Британия“.

Спомням си, когато бях посланик в Чехия и бях гост на Конгреса на управляващата Гражданска демократична партия през есента на 2009 г. в Прага, там беше лидерът на опозиционната тогава Консервативна партия на Англия Дейвид Камерън. Чехия отказваше да ратифицира Лисабонския договор като противоречащ на нейната конституция и беше останала последната страна-членка, която не го е ратифицирала, въпреки натиска от Брюксел, Берлин, Париж. При среща с президента Вацлав Клаус, Камерън поощри чехите, казвайки, че те трябва да се държат и да не отстъпват на Брюксел, и че през 2010 г. той ще спечели изборите във Великобритания и ще предизвика референдум за излизане на страната му от ЕС. Планът Brexit е бил в ход отдавна.

Затова смятам, че англичаните (техните държавни и частни институции) са били предварително подготвени със сценарии за действия при излизане на Великобритания от ЕС. Европа като „колективна халюцинация” (както я определя Джеръми Паксман), обзела европейския политически елит, никога не е била по вкуса и по интереса на Великобритания. „Европейски съединени щати“ под доминацията на Германия никога не е била мечтата нито на британските елити, нито на обикновените британци. Великобритания се нуждае не от европеизация, а от мондиализация, т.е. от възможността да бъде самостоятелен глобален играч наред със САЩ, Китай, Русия, Индия, Япония, Канада. А тя притежава огромен потенциал за това. Дори и без Шотландия.

Какви ще са последиците от Brexit за Европейския съюз и за България в частност?

За мен големият губещ от референдума във Великобритания е Европейският съюз. Не само защото излизането на Великобритания ще остави голяма дупка в бюджета на ЕС (близо 17% е британския дял), а защото поставя под въпрос съществуването на проекта Европейски съюз. Както и да ни успокояват от европейските столици, чувства се и се вижда паниката и объркаността на европейските лидери. Те са стъписани. Колко нелепо звучи Ницше в устата на Доналд Туск – „Това, което не ме убива, ме прави по-силен”, думи, изречени след Brexit. Или гневът и заканите на Шулц и Юнкер към британците. Опитът да се демонстрира пред публика самообладание, всъщност издава безсилие. Пропукал се е консенсуса за Мита за Европа. Съществуващите процеси на дезинтеграция могат да се засилят, да се ускорят и да блокират отслабващите процеси на интеграция на ЕС. При това, не става дума само за ролята на националистическите движения и партии, но и за силно увеличаващата се гражданска общност на разочарованите еврооптимисти, които са осъзнали дефектите на европроекта и импотентността на европейското лидерство. Видима е и пропастта между евроелитите (политически, корпоративни, финансови, бюрократични) и гражданите на Европейския съюз. Справедливо се твърди, че този проект всъщност се е превърнал в проект на елитите, а не на гражданите на ЕС. Именно този проект е заплашен. Бившият белгийски премиер и голям защитник на федерализма Ги Верхофстад изрази това като сподели тревогата си, че „истинската опасност не е свързана с оставането или излизането на Великобритания от ЕС, а със самия вот на напускане, който може да даде тласък на разпадането на целия Европейски съюз”. Защото това е вот на гражданите, а не някакво правителствено решение. Примерът може да стане заразителен, напълно е възможна верижна реакция на гражданските общества в Европа, управлявана от еврокритично настроени лидери. Ясно се чуха призиви за провеждане на референдуми по примера на британския в Холандия, Франция, Финландия, Чехия, Словакия, Италия, Гърция. Всяка страна си има своя проблем с ЕС, свой мотив да иска да го напуска. Всички вече гледат на ЕС не като на утопия, а като на реалност, а тя не е много атрактивна. Чудя се дали този ЕС, след Brexit, е все още привлекателен за гражданите на страни като Грузия, Сърбия, Украйна, Молдова, Черна Гора. Никой не може да предвиди ако ефектът на доминото се разгърне, какво изобщо ще се случи с Европа. Едно е видимо – почти всички европейски общества са разделени в отношение приблизително 50:50 и ако се проведат такива референдуми ще се окаже, че независимо кой е победителят – тези за оставане или тези за излизане от ЕС – разликата ще бъде не повече от 5%. Тогава как е възможен истински интегриран ЕС, как е възможен съвместният европейски живот?

Разбира се, трябва да се допусне и възможността проектът ЕС да бъде спасен чрез неговото радикално реформиране. Очевидно е, че в този си вид той не излъчва доверие и бъдеще за нациите. Как да се случи това реформиране обаче засега никой не може да каже. Най-малко – Брюксел. Но като начало, редно е, от политическа и морална гледна точка, Еврокомисията „Юнкер” , след неуспешната сделка с Камерън през февруари тази година и след неуспешната кампания за оставане на Великобритания в ЕС, да си подаде оставката в някакви разумни срокове, което да бъде последвано от саморазпускане на Европарламента и насрочване на извънредни евроизбори, тъй като очевидно той не отразява вече променената политическа и гражданска среда в Европа след Brexit. Нова легитимна представителност е нужна, която да се захване отново и изначално с идеята за обединена Европа.

Това, което реактивно предлагат Ангела Меркел и Франсоа Оланд като модел за излизане от кризата – създаването на силно интегриран център на ЕС и слабо интегрирана периферия на ЕС, според интересите на държавите-членки – само ще налее масло в огъня. Европа на няколко скорости отдавна е факт. Отчетливо се виждат различията между отделните групи страни в ЕС – скандинавската група, вишеградската група, балканската група, балтийската група, южноевропейската група – те са в различни писти и се движат с различни скорости. ЕС не е хомогенна реалност. Тепърва ще видим и ожесточено състезание за лидерство в ЕС. След излизането на Великобритания, Полша би могла да претендира за нейното лидерско място. Въпреки доброто взаимодействие и синхрон по много въпроси на европейската интеграция, лидерската конкуренция между Германия и Франция ще се засилва.

На фона на всичко това образът на България е твърде печален. Нейното управленско ръководство излъчва безпомощност и неориентираност, понякога дребно шмекеруване. България не участва и не влияе на вземането на решения по европейски въпроси. За нея ЕС е преди всичко програми и фондове за усвояване, но не и ценности, принципи и интереси. За щастие на българския премиер, един от „началниците” – британският премиер, отпадна и сега ще слуша само двама – германския канцлер и френския президент, ако не броим брюкселските. Но прегръщанията и целуванията с последните публично ще продължат – това е едно комично поведение. Впрочем, не разбират ли евролидерите, че тези непрекъснати „семейни снимки” след всеки съвет, след всяка среща, които се разпространяват постоянно чрез медиите, са една гротескна практика, която силно възмущава гражданите. Баналният, клиширан език на европолитиците и еврочиновниците също отблъсква и отчуждава необратимо гражданите от тях. Сравнете го с патоса и енергията на езика на гражданските водачи и ще си обясните защо техните каузи привличат повече привърженици.

Теоретично погледнато, пред България има два възможни пътя за позициониране в ЕС – условно наречени, германският път и вишеградският път. Първият предполага силно интегриране в ЕС чрез непрекъснато отдаване на суверенитет на европейските институции и стриктно съблюдаване на техните правила и политики. Вторият път, този на Чехия, Полша, Словакия, Унгария, и може би и на Австрия, предполага „слаба интеграция” в ЕС, повече национална самостоятелност при вземане на решения в стратегическите сфери – финанси, външна политика, енергетика, сигурност, имиграционна политика и т.н. Този път изисква повече преговори и сделки с Брюксел, повече гъвкавост и умения при формиране на т. нар. временни коалиции по интереси. Не съм сигурен, кой път е по-полезен за бъдещето на българското общество. От една страна, България се нуждае от европеизация чрез интеграция, т.е от следване и прилагане на чужд модерен опит, защото тя е все още немодерна (или предмодерна) страна в почти всички области на живота. От друга страна обаче, България се нуждае да излезе от своето „непълнолетие” (по Кант), т.е. от състоянието си да не може да направи свое собствено съждение, да не може да вземе свое собствено решение, да не може да изведе своя собствена политика, а непрекъснато да търси и да следва наставник, да бъде несамостоятелна, зависима и послушна. Ако не излезе от непълнолетието си, България е обречена да бъде подвластна на стратегията на оцеляването, а не на стратегията на развитието.

Но дали ще избере „германския път” или „вишеградския път” или някакъв друг път, България се нуждае от нов и качествено различен политически елит – лидери с визия, с морал, със знания и компетентност, с обществен ангажимент и отговорност.

Референдумът във Великобритания ни пробуди и окуражи не толкова да повтаряме техния опит (той е невъзможен за нас), колкото да видим себе си и да си зададем въпросите (които май не си зададохме в началото на прехода ни) – „Кои сме ние?”, „Какво искаме?”, „Къде отиваме?”.