Външната политика на България – начин на употреба

Външната политика на България – начин на употреба

Интервю на Юлия Владимирова с доц. Здравко Попов, президент на Института за публична политика, философ, преподавател в СУ „Св. Климент Охридски” , основател и директор на Дипломатическия институт към Министерството на външните работи (2003-2006 г.), съветник по външнополитическите въпроси на Желю Желев (1990-1992 г.), президент на УНИЦЕФ България (1997-2003 г.) и бивш посланик на България в Чехия (2006-2010 г.).

Господин Попов, свидетели сме в последно време на твърде много противоречиви външнополитически послания.  Какво се случва с външната политика на България?

Ако следим публичните позиции на главните действащи лица – президент, премиер, външен министър – би трябвало по-скоро да говорим в множествено число – за „външни политики” , а не за „външна политика” . Свидетели сме на разпад на българската държавна политика в международните отношения до степен, в която отделните овластени лица излъчват не само различни, но по отношение на една и съща тема и противоположни позиции. Темата „Черно море и сигурността” е достатъчно нагледен пример. От една страна, президентът, военният и външният министър, настояват за милитаризация на черноморския регион – засилване на военното присъствие на НАТО в югоизточното му измерение, чести военни учения и маневри в Черно море, дори за известно време лансираха идеята за общ военен флот между Турция, Румъния и България – с мотив потенциалните заплахи за сигурността на България от Русия и необходимостта за изграждане на стратегически и военен баланс  между НАТО и Русия в региона. От друга страна, премиерът реагира остро на тези предложения, защитавайки обратната идея за демилитаризация на  черноморската зона. Докато на срещата на НАТО във Варшава се обсъждаше повишаване на военния капацитет на източните граници на алианса (от Балтийско море до Черно море) и българската делегация, водена от Росен Плевнелиев упорито настояваше за това, Бойко Борисов обяви позицията си за Черно море като зона за бизнес, туризъм и риболов, без оръжие, военни кораби и подводници. Дори изказа предположението, че струпването на армия и въоръжение на нашата морска граница може да  доведе до реципрочна реакция от страна на Русия. Като реплика на Борисов прозвуча изказването на външния министър Даниел Митов, че „тежките дисбаланси, внесени в Черно море след анексията на Крим, доведоха до момент, в който НАТО трябва да реагира, да възстанови до някаква степен баланса, като създаде по-голяма оперативна съвместимост и изгради военноморския капацитет” .

Все пак това са две напълно противоположни позиции, коя от тях е българската?

Представете си, ако един български дипломат в чужбина трябва да разясни позицията на своята държава, коя трябва да избере – тази на президента и външния министър или тази на министър-председателя? Те даже не се допълват взаимно, те са напълно противоположни. Здравият разум се бунтува в такава ситуация – не е възможно за едно и също нещо в едно и също време да се изказват две противоположни твърдения  и те да са еднакво верни. Тук не става дума за интелектуална игра, тук става дума за държавна позиция. Коя е тя? Кой изразява позицията на Република България? Кой носи отговорността за нея?

Ако провидим в очертаните позиции само психологически мотиви, бихме могли кажем, че всеки от споменатите „актьори” преследва лични интереси, например, президентът и външният министър желаят и търсят международна кариера в организации като НАТО, ЕС, ОССЕ или ООН, те искат да бъдат припознати като „свои” от евро-атлантическите ръководства и затова те изказват това, което се очаква от тях от тези ръководства и дори се опитват да дадат от себе си и малко повече от това, но в същата посока. Докато премиерът, би могло да се каже, използва своята външно-политическа позиция за вътрешно-политическа употреба. За него е важно постоянно да бъде припознаван като „бащата на народа” , който се грижи за спокойствието и благосъстоянието на хората. „Искам Черно море да е зона, където да пътуват търговски кораби. Портовете да са пълни с търговски и туристически кораби и това да носи добавена стойност и да се вдигат пенсии и заплати, народът да живее по-добре” , заяви Борисов от Техеран. Удар в десятката. Начин за спечелване на колективната психология. Народното мнозинство очаква подобно говорене и го получава. Идват президентски избори и Борисов се готви за тях.

Ако сведем външно-политическото поведение до лични интереси, тогава някой би могъл да каже, че разнобоят в международната ни политика е напълно разбираем, дори е оправдан. Проблемът вече не е кое поведение е правилно и кое е неправилно, кое е обществено полезно и кое не е.  Всеки от играчите гони битовия си индивидуален интерес. Тогава външната политика се превръща в механичен набор от „частни външни политики” .  Същият феномен се получава и ако днес се каже едно, а утре обратното, пак с мотив адаптиране и реализиране на личен интерес. Хаосът е винаги налице, когато институционалното се подчинява „за временно ползване” на индивидуалното.

Но когато Росен Плевнелиев изрича нещо външно-политическо, го изрича не лицето Росен Плевнелиев, а институцията Президент на Република България, същото се отнася до Даниел Митов – не го изрича индивидът, а институцията Външен Министър, още повече това важи за Бойко Борисов – колкото и да е персонифицирана и психологизирана в неговия случай властта, чрез него говори институцията Министър-председател на Република България, а не житейският индивид Бойко Борисов. Значи по презумпция през тези хора се осъществява държавността. И следователно, когато преминем от взиране в личните им мотиви, индивидуалните им интереси и вкусове, от забавните ефекти на тяхното публично поведение (предпочитания у нас жанр за обсъждане), и преминем към институционален анализ, излиза, че България не произвежда държавна външна политика.

Какъв сигнал даваме в международната сцена с това „раздвоение на личността” ?

Не е ясно за външния наблюдател какъв е механизмът в българската държава за вземане на външно-политическо решение, как се формира външно-политическа позиция на страната, доколко се вземат предвид професионални експертизи, функционира ли ефективно система за съгласуване на информация, анализи, прогнози на всички ведомства, служби, агенции, имащи отношение към външната политика на България? Всеки студент по международни отношения и сигурност или политически науки и държавно управление знае, че практически външна политика се прави въз основа на общоприети ценности, принципи, правила, международни договорености, национални и обществени интереси и т.н. С други думи, това е институционален въпрос, а не личен. Но за чуждестранния политик или дипломат, остава впечатлението, че българската външна политика е просто продукт на облечения във власт конкретен индивид.  И тогава самите овластени индивиди стават „лесна плячка” за влияние и съблазън. Трябва само да се разпознаят техните лични интереси, слабости, амбиции.

Сигналът, който даваме е раздвоен сигнал – зелен и червен едновременно. Военни кораби срещу туристически круизи. И ако застанем на мястото на НАТО или на мястото на Русия, и в двата случая ще видим България като ненадежден, непредвидим и дори рисков субект в международните отношения. Ако става дума за различие на външно-политически позиции на управляващи и опозиция, това е обяснимо и дори понякога е полезно за външната политика. Но да се защитават изцяло противоположни позиции от членове на един и същи правителствен кабинет, при това противоположни между външен министър и премиер, това е прекалено „постмодерно” .

Любопитното е, че нищо не се случва след този разнобой. В други европейски държави, ако изказаните позиции на външния министър и на министъра на отбраната са наистина техни възгледи и политически убедености, които противоречат на политиката на премиера, в чиито кабинет те са министри, те биха си подали оставката в знак на несъгласие с такава политика. Но това е логично и естествено действие само ако техните позиции се мислят от тях самите институционално, а не като нещо само за лична употреба, което при конфликт с „по-силния” във властовата йерархия ще бъде преглътнато и замазано. Още по-интересно е, че самият премиер не им иска оставките, защото знае ли, може пък техните позиции да му потрябват през октомври, когато НАТО ще разглежда отбранителните способности на югоизточния си морски фланг. Ако му се скарат „началниците” от Брюксел за неговата „анти-съюзна” позиция за сигурността на Черно море, може да се отметне от нея и да посочи, че България има и друга външно-политическа позиция, вече изказана от членове на неговото правителство, което значи и негова. В една държава, в едно правителство имаме различни външни политики за временна употреба, в зависимост от това, откъде ще духнат ветровете.

Интересно е колко дълго Бойко Борисов може да удържи думите си за Черно море като демилитаризирана зона след като на срещата на върха във Варшава се видя, че политиката на НАТО е в обратна посока – на милитаризиране на източните граници?

Според мен, не много дълго. Светът е в много неустойчиво състояние, множество региони в света са импрегнирани с конфликтност и несигурност, на много места се водят военни действия, тероризмът, за нещастие, все повече започва да се превръща във всекидневие. Доскорошният модел за световен ред се разпада, а новият световен ред не е ферментирал. Няма как да се избегне страхът и волята на страните за сигурност, включително и за военна сигурност. Идеята на Бойко Борисов за демилитаризация звучи прекрасно, но за съжаление на нейните привърженици и от дясно и от ляво, тя не е в духа на времето. Това е утопична идея. Живеем във време на превъоръжаване, а не на разоръжаване. България обективно не може да остане извън глобалните и регионалните процеси на сигурност като някакъв „остров на пацифизъм” , тя не е неутрална държава, тя е член на НАТО и ЕС. Друг е въпросът как се държи тя като член на тези организации, дали отстоява своя национален  интерес в рамките на съюзните си ангажименти или просто прокарва чужди интереси, привиждайки ги за свои. Не съм много сигурен дали българските политици съзнават и разбират националния ни интерес в сферата на сигурността. Показва го поведението им.

Защо Бойко Борисов все пак решава да заеме такава позиция?

Мисля, че Бойко Борисов сам не си вярва на осъществяването на идеята за демилитаризация на черноморската акватория. Иначе би бил на срещата на НАТО във Варшава, за да я отстоява пред колегите си. Тя му е удобна само за временно ползване. Страхува се от радикализация на анти-руските позиции, демонстрирани от президента и от членове на кабинета му. Той знае, че тези позиции не се споделят от преобладаващото обществено мнение в България. А общественото мнение е електорално мнение, правещо възможно властта му. За справка, в началото на юли т.г. изследователският център „Тренд” направи проучване на нагласите на пълнолетни граждани в България към различни държави и международни организации, и потвърди, разбира се, станали вече сравнително устойчиви очаквани съотношения.  Към Русия 60% от населението е с позитивно отношение и само 9% е с негативно. Положителното отношение към САЩ е 35%, към НАТО е 44% и т.н. Няма как Борисов да не се съобрази с подобни съотношения, и без да гледа социологически данни, той има силен инстинкт за опазване на властта си. Тук не става дума за външна политика, а за власт.

На срещата на върха във Варшава НАТО определи Русия като първостепенна и дългосрочна заплаха за сигурността на Европа. Очевидно се върви към задълбочаване на кризата на диалог с Русия.

Западът няма единна позиция към Русия.  Спомняте си критиката на германския външен министър Щайнмайер на маневрите на НАТО в Източна Европа, определяйки ги като излишно „нажежаващи” обстановката, т.е.  като поставящи под въпрос диалога с Русия. Или когато Германия реши да продължи санкциите срещу Русия, той изложи мнението, че тези санкции „постепенно” трябва да отпаднат. Да прибавим и предложението на канцлера Ангела Меркел, че е време да се направи общ икономически пазар от Лисабон до Владивосток и че Русия трябва да стане част от европейския икономически механизъм. Подобни изказвания формират един вид западна позиция. Но ето и един друг вид западна позиция, например тази на бившия главнокомандващ на силите на НАТО в Европа Филип Брийдлав, изказана по CNN, че с Русия трябва да се разговаря само от „позицията на силата” , че президентът Путин разбира само от такъв подход, че рязко трябва да се увеличи военното присъствие на Алианса на източните си граници.  Или постановката на полския министър на отбраната Антони Мачеревич, че Русия е „окупатор” в Украйна, че с Русия може да се разговаря само за условията и сроковете за нейното „изтегляне” от Украйна, че Русия е „агресивна империя” . Това също е вид западна позиция към Русия.

На Запад виждаме оформени, разбира се условно и най-общо, две позиции към Русия. Едната – в търсене на диалог и сътрудничество, другата – в търсене на противопоставяне и надмощие. Тези позиции се откриват както на нивото на двустранните отношения, така и на нивото на международни организации като НАТО и ЕС. Бих ги нарекъл „равновесие” и „хегемония” .  Около тези две позиции се групират различните държави, партии, политици. Любопитното е, че и двете позиции започнаха да се оформят по-ясно едва след идването на Владимир Путин на власт в началото на века. Към Русия на Борис Елцин Западът имаше  друго отношение – да я въвлече в серия от зависимости, политически, икономически, културни. Един опит да я „озападничи” – капитализъм, демокрация, либерализъм по западен образец. Изглеждаше, че Елциновият политически и бизнес елит беше склонен да се отвори и да го приеме. Но с идването на Владимир Путин начело на държавата, Русия започна да се променя съществено. Русия отказа да бъде асиметрично зависима от Запада и да споделя тези правила на играта, които бяха безрезервно приети от  източноевропейските страни ( бивши сателити или бивши републики на СССР).

Русия на Путин пое курс за завръщането си на голямата шахматна дъска като значима глобална сила, като също претендиращ да участва в определянето на правилата на играта глобален играч. Русия пожела да бъде част от глобалното лидерство – политическо, икономическо, военно. Да участва активно в правенето на новия световен ред. Това не беше очаквано от Запада. Това беше твърде голямо предизвикателство за Запада, най-вече за САЩ. Тогава се роди отново великото съперничество. Съперничеството на т.нар. „велики сили” , ако използваме речника на модерността. Тъй като сега няма старото идеологическо съперничество между Запада и Русия от времето на Студената война, днешното е преди всичко геостратегическо, геополитическо, военно, икономическо, културно, финансово, енергийно.  В това ново съперничество Русия беше международно конституирана като глобален актьор, като главен персонаж в световните дела.

Може да прозвучи парадоксално (често парадоксалното е действителното), но и двете позиции към Русия – тази на равновесието и тази на хегемонизма – еднакво легитимират Русия като „велика сила” . Русия има нужда и от двете позиции изразени към нея за да придобие субектен статус на „голям и незаобиколим фактор” в международните отношения. И ги получава. Защото и в двата случая с нея се съобразяват, независимо дали се държат с нея агресивно или диалогично. Обратното на всичко това (кошмарът за Русия) би било пренебрежението. Но никой не би си позволил да пренебрегне Русия днес. Видяхме го и като резултат на проведената във Варшава среща на върха на НАТО.